Патриша Корнуел - Хищникът

— Не е на Четиридесет и втора — каза Луси. — Не го виждаме на гара „Пен“ или на Тридесет и четвърта.

Мониторите проблясваха и показваха платформи и хора, които не знаеха, че ги наблюдават.

— Ако е останал на този влак, трябва да е на Четиринадесета улица — каза началник Пен.

Но ако беше, не слезе, или поне ние не го видяхме. После късметът се промени неочаквано.

— Мили боже — каза Луси. — Той е на гара „Гранд Сентръл“. Как, по дяволите, е стигнал дотам?

— Сигурно е завил на изток, което ние не очаквахме, и е пресякъл „Таймс Скуеър“ — отвърна началник Пен.

— Защо? — запита Луси. — Това е нелогично.

Франсис се обади на екип две, където беше Бентън Уесли. Попита го дали Голт вече се е обаждал в аптеката. Тя свали слушалките и остави микрофона така, че да можем да чуваме разговора.

— Не, досега не се е обаждал — отговори Уесли.

— Нашите монитори току-що го засякоха на „Гранд Сентръл“ — обясни Франсис.

— Какво?

— Не знам защо е тръгнал по този път. Но има адски много алтернативни маршрути, по които би могъл да поеме. Всъщност може да слезе навсякъде, където си поиска.

— Страхувам се, че е така — съгласи се Уесли.

— Как е в Южна Каролина? — запита началник Пен.

— Всичко е наред. Птичката излетя и кацна.

Госпожа Голт бе изпратила парите или Бюрото го бе направило вместо нея. Гледахме внимателно, докато единственият й син се возеше във влака заедно с невинни хора, които не подозираха, че той е истинско чудовище.

— Чакай малко — продължи да предава информация Франсис Пен. — Той е на Четиринадесета улица и площад „Юнион“, отива на юг право към вас.

Мисълта, че не можехме да го спрем, ме подлудяваше. Виждахме го, но това не ни вършеше никаква работа.

— Струва ми се, че той доста често сменя влаковете — каза Уесли.

— Отново изчезна — съобщи Франсис Пен. — Влакът тръгна. Пред мен на екрана е „Астор Плейс“. Това е последната спирка, освен ако не мине покрай нас, за да слезе в „Бауъри“.

— Влакът спира — съобщи Луси.

Наблюдавахме слизащите пътници, но не видяхме Голт.

— Добре, сигурно е останал във влака — обяви Франсис Пен в микрофона.

— Загубихме го — възкликна Луси.

Тя започна да сменя картините така, както отегчен човек прехвърля телевизионните канали. Не го видяхме.

— Мамка му — измърмори тя.

— Къде може да е? — озадачи се Франсис. — Трябва все отнякъде да излезе. Ако ще ходи в аптеката, не може да използва изхода на „Купър Юнион“. — Тя погледна към Луси. — Това е. Вероятно ще се опита. Но няма да излезе. Изходът е абсолютно обезопасен. Но той може и да не знае.

— Трябва да знае — възрази Луси. — Прочете всички електронни съобщения, които изпратихме. — Тя продължи да сменя каналите. Все още не можехме да го видим, а радиото мълчеше напрегнато. — По дяволите — изруга Луси. — Трябва да е на линия номер шест. Хайде отново да огледаме „Лафайет“ и „Астор Плейс“.

Това не свърши работа.

Седяхме мълчаливо известно време и наблюдавахме затворената дървена врата, която водеше към празната станция. Над нас стотици хора вървяха по мокрите улици, за да покажат с демонстрацията си, че им е писнало от престъпления. Започнах да разглеждам картата на метрото.

Началник Пен каза:

— Сега би трябвало да е на Второ авеню. Вероятно е слязъл по-рано или по-късно и е изминал останалата част от пътя през тунела.

Сетих се нещо ужасно.

— Той би могъл да направи същото и тук. Не сме толкова близо до аптеката, но също сме на линия номер шест.

— Да — потвърди Луси и се обърна към мен. — Пътят оттук до „Хюстън“ е съвсем кратък.

— Но ние сме затворени.

Луси отново зачука по клавишите.

Станах от стола и погледнах към Франсис Пен.

— Тук сме сами. Само ние трите. Влаковете не спират на тази станция през уикенда. Няма никой. Всички са на Второ авеню и аптеката.

— Базова станция до екип две — каза Луси в радиото.

— Екип две — отговори Уесли.

— Всичко ли е наред? Загубихме го.

— Изчакайте.

Отворих куфарчето и извадих пистолета си. Заредих го и спуснах предпазителя.

— Къде точно се намирате? — запита го Пен. — Чакаме при аптеката.

Образите по екраните се сменяха лудешки, докато Луси се опитваше да открие Голт.

— Чакайте. Чакайте — каза Уесли.

После чухме гласа на Марино.

— Струва ми се, че го пипнахме.

— Пипнахте го? — възкликна учудено Франсис по радиото. — Къде е?

— Влиза в аптеката — отговори Уесли. — Изчакайте една минута.

Последва тишина. После Уесли каза: