Мери Кларк - Пак ще се срещнем

Беше я привлякъл именно с властността си. И все още продължаваше да я очарова. Тя обичаше работата си на партньор в престижна адвокатска кантора, положение, което беше постигнала със собствени сили. Щеше да направи успешна кариера и без Кал. Това й даваше усещането за лична територия. „Малкото владение на Джена“, така го наричаше той, но тя знаеше, че я уважава заради способностите й.

В същото време й харесваше да е госпожа Калвин Уайтхол с всички привилегии, които й осигуряваше това име. За разлика от Моли, Джена не мечтаеше за деца, нито пък копнееше за елитарния живот в предградията, на който винаги се бяха наслаждавали майките им.

Наближаваха гарата. Влакът вече надуваше свирка.

— Точно навреме — любезно каза Лу, когато спря, изскочи навън и й отвори вратата. — Да ви посрещна ли довечера, госпожо Уайтхол?

Тя се поколеба.

— Да, ще се върна както обикновено. Предай на мъжа ми да ме очаква.

— Добро утро, докторе.

Питър Блак вдигна поглед от бюрото си. Неувереното изражение на секретарката му го предупреди, че няма да му съобщи нищо приятно. Като човек, Луиз Ънгър беше срамежлива, но като секретарка нямаше равна на себе си. Плахостта й го дразнеше, но ценеше професионалните й качества. Погледът му скочи към стенния часовник. Едва осем и половина. Както обикновено, тя подраняваше.

Той я поздрави под нос.

— Обади се господин Уайтхол, докторе. Знаел, че трябва да проведе други разговори, но помоли да го изчакате. — Луиз Ънгър се поколеба. — Стори ми се много разтревожен.

Питър Блак отдавна се бе научил да контролира лицевите си мускули, за да не издава чувствата си.

— Благодаря за информацията, Луиз — усмихна се той. — Господин Уайтхол се тревожи за щяло и нещяло. И двамата го знаем, нали?

Жената с готовност кимна и птичите й очи проблеснаха.

— Просто исках да ви предупредя, докторе.

Думите й бяха прекалено дръзки за нея. Питър Блак реши да не им обръща внимание.

— Благодаря ти, Луиз — спокойно рече той.

Телефонът на бюрото иззвъня. Блак й кимна да вдигне слушалката.

— Кабинетът на доктор… — започна тя, но замълча. — Обажда се господин Уайтхол, докторе — каза секретарката и превключи на изчакване. После побърза да излезе и затвори вратата след себе си.

Питър Блак знаеше, че не бива да показва слабост пред Калвин Уайтхол. Беше свикнал с подмятанията му за зависимостта му от алкохола и бе убеден, че единствената причина Уайтхол да се ограничава с чаша вино е стремежът да му докаже превъзходството на волята си.

Той вдигна слушалката.

— Как е империята, Кал? — Обожаваше да задава този въпрос. Знаеше, че партньорът му се дразни.

— Щеше да е много по-добре, ако я нямаше Моли Лаш да мъти водата. — Кънтящият глас на Калвин Уайтхол караше слушалката да вибрира. Като я държеше с лявата си ръка, Блак нарочно изпъна пръстите на дясната, номер, който използваше, за да се освободи от напрежението.

— Струва ми се, че вече установихме този факт — отвърна той.

— Да, след като по-предишната вечер Джена й отиде на гости. Моли искала да открия Анамари Скали. Настоявала, че трябвало да се срещне с нея и очевидно няма намерение да се откаже. Сутринта Джена пак ме занимава с това. Казах й, че нямам представа къде е Скали.

— Нито пък аз. — Блак знаеше, че гласът му е безизразен и че подбира точните думи. Спомняше си паниката на Гари Лаш: „Заради болницата, Анамари. Трябва да помогнеш.“

„Тогава не знаех, че има връзка с Гари — помисли си той. — Ами ако Моли наистина я открие? И ако Анамари се съгласи да й разкаже каквото знае? Ами тогава?“

Питър Блак осъзна, че Кал продължава да говори. Какво питаше?

— … има ли в болницата някой, който би могъл все още да поддържа контакт с нея?

— Нямам представа.

Когато минута по-късно остави слушалката, доктор Питър Блак нареди по интеркома:

— Не ме свързвай с никого, Луиз. — Той се облегна с лакти на бюрото и притисна челото си с длани. Положението се затягаше. Как да се задържи на повърхността и да не позволи на въртопа да го завлече на дъното?

— Тя не искаше да те безпокои, Били.

Били Гало погледна към баща си. Стояха от двете страни на леглото на майка му в интензивното отделение в болницата „Лаш“. От очите на Тони Гало се стичаха сълзи. Оредялата му сива коса беше разрошена и докато галеше ръката на жена си, дланта му трепереше.

Роднинската връзка между двамата мъже беше очевидна. Имаха поразително еднакви черти — тъмнокафяви очи, пълни устни, широки брадички.