Робин Кук - Сфинкс

Ерика порови в сака си и извади цигара. Запали я, за да отпразнува смелостта, която прояви през цялата вечер и погледна часовника си на светлината на кибритената клечка. Беше осем и петнадесет.

Когато луната изгря, сенките в двора станаха още по-дълбоки. Колкото повече стоеше там, толкова повече неща й се привиждаха. Едва не подскачаше при всеки звук. След петнадесет минути вече не я свърташе на едно място. Стана и отупа панталона си, после прекоси двора и със замах отвори дървената врата към улицата.

— Мис Барън — произнесе един силует в черен бурнус. Стоеше на крачка от вратата. Луната грееше точно в гърба му и Ерика не можа да види лицето му. Той се поклони и продължи: — Моля да ме извините за закъснението. Следвайте ме, ако обичате.

С това разговорът приключи. Мъжът, за когото Ерика реши, че е нубиец, я поведе по склона над селото. Поеха по една от многобройните пътеки, ярко осветена от луната. Подминаха няколко правоъгълни входа на гробници.

Нубиецът беше силно задъхан и с явно облекчение спря пред една просека в скалата. В самата основа входът беше затворен с тежка метална решетка. На нея висеше табелка с цифрата тридесет и седем. След като влязоха, нубиецът каза:

— Моля да ме извините, но се налага да ме изчакате тук за няколко минути.

Преди тя да успее да му отговори, той се запъти към Курна.

Тя се спусна по рампата, хвана здраво решетката и я разклати. Табелката с цифрата тридесет и седем изтрака, но вратата не поддаде. Беше заключена. Тя успя да различи само някакви древноегипетски декорации по стените.

Изкачи се обратно по рампата и нервността и безпокойството, които изпита, преди да отиде в антиквариата „Курио“, я завладяха отново. Застана на входа на гробницата и се загледа в нубиеца, който влизаше в селото. В далечината излаяха няколко кучета. Зад себе си чувстваше застрашителното присъствие на надвисналата планина.

Внезапно зад гърба си чу остро металическо изщракване. Краката й се подкосиха от страх. После чу ужасяващо стържене на метал по метал. Искаше да побегне, но не можеше да помръдне, в главата й се рояха ужасни видения за това какво се крие в гробницата. Желязната врата се затвори зад нея и тя чу стъпки. С усилие на волята се обърна.

— Добър вечер, мис Барън — каза един силует, който се изкачваше по рампата. Беше облечен в черен бурнус, също както нубиеца, но качулката бе нахлупена на главата му. Под качулката носеше бяла чалма.

— Казвам се Мохамед Абдула. — Той се поклони и Ерика си възвърна част от хладнокръвието. — Извинявам се за тези забавяния, но какво да се прави, без тях просто не може. Статуите, които ще видите, са изключително ценни и се страхувахме, да не би да ви следят властите.

Ерика още веднъж разбра колко важно е било да се отърве от опашката си.

— Следвайте ме, моля — каза Мохамед, мина край нея и се заизкачва по склона.

Ерика хвърли последен поглед на селото под нея. Едва успя да различи таксито, което я очакваше до асфалтовия път. Трябваше да побърза, за да настигне Мохамед.

Повървяха още петдесетина фута и заобиколиха една огромна канара. Отново се наложи да ускори крачка. От другата страна на канарата имаше рампа, подобна на тази от гробница номер тридесет и седем, както и тежка желязна решетка, но този път без номер. Ерика спря зад Мохамед, докато той се суетеше с голяма връзка ключове. Колкото повече се страхуваше, толкова повече я плашеше мисълта, че Мохамед може да усети това.

Изобщо не предполагаше, че съхраняват статуята в такова усамотено място. Желязната решетка изскърца. Явно не я отваряха често.

— Моля — кратко каза Мохамед и покани Ерика да влезе.

Гробницата беше без декорации. Тя се обърна и видя как Мохамед затвори вратата зад себе си. Бравата се задейства със звучно изщракване. През металните пръчки се процеждаше бледа лунна светлина.

Мохамед запали клечка кибрит, мина край Ерика и се запъти навътре по тесния коридор. На нея не й оставаше нищо друго, освен плътно да го следва.

Влязоха в преддверието. Ерика различи някакви двуизмерни рисунки по стените. Мохамед се наведе и запали една петролна лампа. Пламъчето премигна и сянката на мъжа затанцува сред древните египетски божества, изрисувани на стената.

Ярък златен отблясък привлече погледа на Ерика. Ето къде беше тя, статуята на Сети! Старото злато излъчваше сияние, много по-силно от това на лампата. За момент възхищението надви страха й и Ерика пристъпи към скулптурата. Очите от алабастър и зелен шпат сякаш я хипнотизираха. С мъка отлепи погледа си от тях и погледна йероглифите. Там бяха именните знаци на Сети I и Тутанкамон. Текстът беше същият, както и на хюстънската статуя. „Вечен покой на Сети I, който управлява след Тутанкамон.“