Робин Кук - Сфинкс

С трескави движения облече синята си блуза, прибра буйната си коса и нахлупи шапка. Хвърли поглед в огледалото и със задоволство установи, че видът й чувствително се е променил. После излезе от тоалетната и буквално спринтира по коридора към следващия вагон. Той беше втора класа и значително по-натъпкан. Повечето от пътниците още не бяха седнали и се суетяха, докато качваха багажа си на рафтовете над седалките.

Ерика продължи по-нататък. Когато стигна до трета класа, откри, че кокошките и добитъкът са натоварени в коридора и е невъзможно да продължи. Хвърли поглед навън и прецени на око тълпата. Беше седем и тридесет и две. Влакът се заклати и потегли. В този момент тя стъпи на перона. Чуха се отделни провиквания, изпращачите разпалено махаха на близките си. Ерика се промъкна от перона до гарата и за пръв път се огледа за Калифа.

После се измъкна навън и бързо хлътна в първото кафене с изглед към гарата. Поръча си кафе, без да отделя очи от входа. Не й се наложи да чака дълго. Калифа излезе от гарата, като грубо блъскаше минувачите. Дори от разстояние се виждаше, че е бесен. Скочи в едно такси и си отправи по „Шари ел Махата“ в посока Нил. Слънцето бе залязло и бавно се спускаше здрачевина. Тя закъсняваше.

— Исусе всемогъщи! — извика Ивон. — Защо ти плащам по двеста долара на ден? Можеш ли да ми отговориш?

Калифа се намръщи и заби поглед в ноктите на лявата си ръка. Изобщо не беше длъжен да търпи този тон, но задачата, която му бяха поставили, ставаше все по-интересна. Ерика Барън го надхитри, а той не беше свикнал да губи.

— Е? — сърдито каза Ивон. — Сега какво ще правим?

Раул, който първоначално бе предложил Калифа, се чувстваше по-отговорен от самия Калифа.

— Трябва да изпратиш някого да посрещне влака — каза Калифа. — Тя си купи билет до Наг Хамади, но едва ли е тръгнала нататък. Мисля, че всичко това беше номер, за да се отърве от мен.

— Добре, Раул, изпрати човек на гарата — решително каза Ивон.

Раул отиде до телефона.

— Слушай, Калифа. С изчезването на Ерика цялото това начинание заплашва да се провали. Тя е получила указания от антиквариата „Курио“. Иди там и разбери къде са я изпратили. Не ме интересува какви методи ще използваш, просто разбери.

Без да продума, Калифа стана от бюрото, на което бе приседнал, и се отправи към магазина, твърдо убеден, че собственикът не би могъл да скрие каквато и да е информация, освен ако е решил да умре.

Когато Ерика се изкачи по възвишението, село Курна бе потънало в мрак. Таксито, което нае за цялата вечер, я чакаше долу с открехната врата.

Тя се упъти към мрачните кирпичени къщи. В дворовете селяните готвеха на огън от сушен тор, който хвърляше ярки отблясъци върху странните нарове. Ерика си спомни защо бяха с такава форма — заради кобрите и скорпионите — и неволно потръпна.

Притъмнялата джамия с белосаното минаре изглеждаше посребрена. Беше на стотина ярда пред нея.

Докато вървеше през селото, се размина с десетина души. Всички бяха облечени в черни роби и шалове, безмълвни и тайнствени в тъмнината. Ако не беше идвала в Курна през деня, сега едва ли щеше да намери пътя по тъмно. Мощен магарешки рев прониза тишината и спря също тъй внезапно, както бе започнал. От мястото си Ерика виждаше силуета на къщата на Айда Раман, откроен на фона на високите скали. В прозореца й грееше бледата светлина на петролна лампа. Зад къщата започваше пътеката към Долината на царете.

До джамията оставаха петдесет фута. Не се виждаха светлини. Тя забави крачка. Знаеше, че е закъсняла за срещата. Вероятно са решили, че се е отказала. Може би трябваше да се върне в хотела или да посети Айда Раман и да й каже какво е научила от папируса. Ерика спря и обхвана с поглед сградата. Изглеждаше пуста. После си спомни ведрото държание на Лахиб Зайед, сви рамене и се запъти към вратата.

Бавно я отвори и огледа двора. Фасадата на джамията сякаш улавяше цялата светлина на звездите и я отразяваше. Дворът изглеждаше много по-светъл от улицата. Не се виждаше никой.

Тя тихо пристъпи вътре и затвори вратата зад себе си. Събра кураж и влезе в една от арките. Бутна вратата на джамията. Беше заключена. Мина по малката покрита галерия и почука на вратата на имама. Никакъв отговор. Храмът бе безлюден.

Очевидно бяха решили, че се е отказала. Но вместо веднага да си тръгне, тя се върна под галерията, седна и се облегна на стената на джамията. Тъмната арка пред нея сякаш обрамчваше осветения двор. Отвъд стените се виждаше източният хоризонт, който вече изсветляваше от изгряващата луна.