Робин Кук - Сфинкс

— Благодаря ти, Ахмед.

Вдигна поглед и видя, че той все още й се любува. Усети как назрява някакъв конфликт.

— Напомняш ми за Памела — каза той най-после.

— Така ли? — Не й се нравеше да я сравняват с бивши приятелки и не това очакваше да чуе, но знаеше, че Ахмед се опитва да й направи комплимент. Тя се поусмихна и зарея поглед в далечината. Може би тъкмо приликата й с Памела бе причината Ахмед да се среща с нея.

— Ти си по-красива. Но не външният ти вид ми напомня за нея, а това колко си открита и топла.

— Почакай, Ахмед, има нещо, което не разбирам. Предния път зададох един съвсем невинен въпрос за чичо ти и за това дали се е срещнал с Памела, а ти избухна. Сега обаче настояваш да говориш за нея. Мисля, че това просто не е честно.

Последва мълчание. Вътрешните сили, които разкъсваха Ахмед, я привличаха, но и я плашеха, а споменът за счупената чаена чаша още пареше в съзнанието й.

— Как мислиш, дали би могла да живееш в град като Луксор? — попита Ахмед, без да отделя поглед от Нил.

— Не зная — рече тя. — Никога не съм се замисляла. Много е красиво.

— Не е просто красиво. Вековечно е.

— Ще ми липсва площад „Харвард“.

Ахмед се разсмя и напрежението изведнъж изчезна.

— Площад „Харвард“. Какво лудо място. Между другото, размислих по твоето предложение да предприемеш нещо по отношение на нелегалната търговия. Струва ми се, че не отправих предупреждението си с необходимата сила. Наистина, дори самата мисъл, че можеш да се забъркаш в такова нещо, ме плаши. Моля те, недей. Ужасявам се, като си представя, че нещо лошо може да ти се случи.

Той се наведе и нежно целуна слепоочието й.

— Хайде, трябва да видиш обелиска на Хатшепсут на лунна светлина — каза той, взе ръката й и я поведе надолу по тухленото стълбище.

Малкото ресторантче край Нил бе построено под навес от високи палми. Фурмите почти бяха узрели и клонките бяха увити със ситна мрежа, за да не капят плодовете. Специалитетът на заведението бе агнешки кебап, приготвен с лук и зелен пипер, маринован в чесън, магданоз и мента. Блюдото бе гарнирано с варени картофи, артишок и плънка от ориз. Ресторантът бе на открито и явно бе посещаван от новопоявилата се средна класа на Луксор, защото разговорите по съседните маси бяха придружени с много жестикулации и често отекваше буен смях. Не се виждаха туристи.

Ахмед се държеше много по-свободно, отколкото в храма. Той замислено приглаждаше мустака си, докато тя му разказваше за наскоро придобитата докторска стенен и дисертацията си на тема „Синтактичната еволюция в йероглифното писмо през Новото царство“. Той сърдечно се разсмя, когато научи, че за основен източник й е служила древноегипетската любовна поезия. Имаше някаква ирония в това да използваш любовна поезия в защитата на толкова мащабна тема.

Ерика попита Ахмед за детството му. Той й разказа, че още като дете е проникнал в Луксор. Затова и обичал да се връща тук. Всичките му неприятности започнали, когато го изпратили в Кайро. Баща му бил ранен, а по-големият му брат — убит през войната от 1956. Майка му била една от първите жени в околността, получила висше образование. Опитала да си намери работа в отдела по антиките, но в онези години не приемали жени. Сега живеела в Луксор и работела на непълен работен ден за една чуждестранна банка. Каза й още, че има по-малка сестра, която има правно образование и работи в митническия отдел на Министерството на вътрешните работи.

След вечерята си поръчаха малки чашки арабско кафе. Разговорът утихна и Ерика се реши да го попита:

— Има ли в Луксор градски регистър, така че ако някой търси някого, да може да провери къде да го намери?

Ахмед не й отговори веднага.

— Преди няколко години се опитахме да направим преброяване на населението, но май не беше успешно. Резултатите от това преброяване трябваше да стоят в пощата за общо ползване. Но затова пък винаги може да се потърси помощ от полицията. Защо питаш?

— Просто любопитствам — уклончиво каза тя. Чудеше се дали да каже на Ахмед за интереса си към грабителите на гробницата на Тутанкамон, но се страхуваше, че той може да се опита да я спре или, което бе още по-лошо, да й се изсмее, когато разбере, че се опитва да открие Саруат Раман. На самата нея идеята й се струваше малко отнесена. Последните сведения за него датираха отпреди петдесет и седем години.

В този момент тя видя мъжа в тъмния костюм. Не успя да види лицето му, но начинът, по който се бе навел над храната си, й се стори познат. Той беше един от малцината посетители, които не бяха в традиционни арабски одежди.