Робин Кук - Сфинкс

Тя се опита реално да оцени опасността, на която се подлагаше с притежаването на тази книга. Сега вече бе ясно, че старецът е бил изнудвач и в един момент е прекрачил границите на разумното. Беше ясно също така, че Ерика е била включена в плановете му в последната минута. Никой не знаеше, че тя притежава тази информация. Самата тя не знаеше допреди няколко минути. В крайна сметка реши да не предприема нищо, докато не е готова да напусне Египет.

И докато тихата привечер кротко се спускаше над Нилската долина, Ерика обмисли плановете си. На първо място, без да изоставя ролята си на представител на музей, който се интересува от антики, щеше да посети антиквариата „Курио“, който така или иначе сигурно вече бе посетила, но не можеше да помни имената на всички магазини. После щеше да се опита да открие дали слугата на Картър, Саруат Раман, е още жив. Трябваше да е най-малко седемдесет и пет — осемдесетгодишен. Искаше да се срещне с човек, който е влизал в гробницата в онзи първи ден и да го разпита за папируса, който Карнарвън споменава в писмото си до сър Уолис Бадж. Междувременно се надяваше Ивон да получи резултат за дъщерята на лорд Карнарвън.

— Това е Чикагската сграда — каза Ахмед и посочи една масивна постройка от дясната страна на улицата.

Файтонът им бавно се движеше нагоре по „Шари ел Бар“, успоредно на брега на Нил. Беше много тъмно, луната още не бе огряла върховете на дърветата и билата на дюните. Лекият вятър, който подухваше от север, не можеше да набразди огледално гладката повърхност на реката.

Ахмед бе отново безупречно облечен в бели памучни дрехи. Когато Ерика погледна тъмното му лице, успя да различи единствено блестящите очи и белите зъби.

Колкото повече време прекарваше с Ахмед, толкова по-малко разбираше защо той иска да се среща с нея. Държеше се приятелски и въпреки това поддържаше строга дистанция. Единственият път, когато я докосна, беше, за да й помогне да се качи във файтона. Тогава хвана ръката й и леко я прихвана през кръста.

— Женил ли си се някога? — попита Ерика с надеждата да научи нещо повече за него.

— Не, никога — лаконично отвърна той.

— Извинявай. Нямам право да ти задавам такива въпроси.

Ахмед прехвърли ръка на ръба на облегалката зад Ерика.

— Няма нищо. Това не е тайна. — Гласът му отново стана мек, дружески. — Нямах време за сантименталности, а и престоят в Америка май ми се отрази зле. Нещата тук, в Египет, са съвсем различни. Но нека не си търся оправдания.

Минаха край няколко пищни европейски къщи, построени на брега на Нил и оградени с високи варосани зидове. Пред вратите имаше войници с автомати през рамо. Но държанието им далеч не бе бдително. Един от тях дори беше оставил оръжието си върху зида и говореше с някакъв минувач.

— Какви са тези сгради?

— Министерски къщи — обясни Ахмед.

— И защо ги охраняват?

— В тази страна не е съвсем безопасно да си министър. Не можеш да угодиш на всички.

— Но ти си министър — загрижено каза Ерика.

— Да, но за нещастие никой не взима на сериозно моя отдел.

Те безмълвно продължиха пътя си, а първите лунни лъчи се спуснаха през шумолящите палми.

— Това е представителството на отдела по антиките за Карнак — каза Ахмед и посочи една крайбрежна постройка.

Право напред се виждаха огромните фронтални колони на храма на Амон, осветени от изгряващата луна. Спряха пред входа и слязоха. Тръгнаха по късата церемониална алея, охранявана от сфинксове с овнешки глави и Ерика усети как се потапя в древната магия. Сумракът около изгряващата луна скриваше развалините и създаваше впечатлението, че храмът още се използва.

Когато прекосиха широкия двор и навлязоха в огромния обреден салон, Ахмед неочаквано хвана ръката й. Залата беше оградена от тежки каменни колони, които се устремяваха в нощното небе. По-голямата част от покрива се бе срутила и оттам проникваха потоци лунна светлина, които обливаха колоните и многобройните барелефи в сребърно сияние.

Не разговаряха. Просто вървяха ръка за ръка. След около половин час Ахмед я изведе през един страничен изход и те се върнаха до първата колона. На северната стена имаше тухлено стълбище, по което се изкачиха до покрива на храма, на 140 фута височина. Оттам се виждаше целият храм. Ерика изпита смесица от ужас и благоговение.

— Ерика…

Тя се обърна. Ахмед бе склонил леко глава и й се любуваше.

— Ерика, ти си много красива.

Обичаше да й правят комплименти, но те винаги я смущаваха. Тя сведе очи, когато Ахмед протегна ръка и нежно погали с пръсти челото й.