Робин Кук - Сфинкс

— Това ли е всичко? — попита той.

— Това е всичко, което намерихме — отвърна Ивон и обходи с поглед масата.

— Внимателно ли претърсихте?

Ивон хвърли поглед към Раул, който утвърдително кимна.

— Много внимателно — отсече Раул.

— Трябва да е имало още — каза Стефанос. — Не мога да повярвам, че дъртото копеле е блъфирало. Каза, че иска пет хиляди долара в брой, защото в противен случай щял да предаде документите на властите. — Стефанос още веднъж прегледа писмата, този път по-внимателно.

— Ако трябва да направиш предположение, какво смяташ, че се е случило със статуята на Сети? — попита Ивон и си поръча още едно перно.

— Не зная — каза Стефанос, без да отмества поглед от едно писмо до Абдул Хамди, изпратено от американски търговец. — Но ако това ще те успокои, мога да те уверя, че все още е в Египет.

Настъпи мълчание. Стефанос задълбочено четеше, а Раул и Евангелос се блещеха един другиму над чашите. Ивон гледаше през прозореца. Той също смяташе, че статуята на Сети е в Египет. От стола си виждаше хотелския басейн, отвъд него се простираше Нил. В средата на реката нилския фонтан изригваше във въздуха воден стълб, който се пръскаше на прах и раждаше безброй дъги от двете страни на струята. Помисли си за Ерика Барън и му мина наум, че би било добре, ако Калифа наистина е толкова добър, колкото го изкарваше Раул. Ако Стефанос бе убил Хамди и сега посегнеше на Ерика, то Калифа щеше да си заслужи парите.

— А тази американка? — попита Стефанос. Той сякаш четеше мислите на Ивон. — Искам да я видя.

— Отседнала е в „Хилтън“. Но е малко пренапрегната след цялата история. Тъй че бъди внимателен с нея. Тя е единствената ми връзка със статуята на Сети.

— В момента статуята не ме интересува — рязко отвърна Стефанос и избута кореспонденцията пред себе си. — Но въпреки това искам да говоря с нея и ти обещавам, че както обикновено ще съм тактичен. Освен това научи ли нещо за Абдул Хамди?

— Не много. Произхожда от Луксор. Дошъл в Кайро преди няколко месеца, за да отвори магазин за антики. Има син, който още се занимава с търговия с антики в Луксор.

— Беше ли при сина му?

— Не — каза Ивон и стана. Стефанос му беше омръзнал. — Да не забравиш да ми се обадиш, ако научиш нещо за статуята. Ще си платя. — Той леко се усмихна и тръгна.

Раул го последва.

— Вярваш ли му? — попита Раул, когато излязоха навън.

— Не знам какво да мисля — отговори Ивон, без да спира. — Това, дали му вярвам, е един въпрос, а дали му имам доверие, съвсем отделен. Той е най-големият опортюнист, когото съм виждал. Инструктирай Калифа да бъде внимателен, ако Стефанос се срещне с Ерика. Ако се опита да я нарани, искам да бъде застрелян.

Село Сакра, 13:48

Една муха хаотично летеше от единия прозорец до другия. Ерика се огледа. Стените и таванът бяха белосани. Единствената украса бе един усмихнат плакат на Ануар Садат. Единствената врата бе затворена.

Тя седеше на стол с права облегалка. От тавана се спускаше електрическа крушка. До вратата имаше малка метална масичка и стол, подобен на този, на който седеше. Ерика изглеждаше ужасно. Панталонът й бе скъсан на дясното коляно. На гърба на бежовата й блуза беше засъхнало голямо петно кръв.

Протегна ръка напред, за да прецени дали още трепери. Трудно беше да се прецени. В един момент й се стори, че ще повърне, но гаденето премина. Сега чувстваше леки пристъпи на световъртеж, които преминаваха, когато затвореше очи. Без съмнение все още се намираше в шок, но вече разсъждаваше значително по-ясно. Осъзнаваше например, че са я отвели в полицията в село Сакра.

Ерика потри ръце и забеляза, че те веднага се навлажняват, щом си спомни събитията от Серапеума. Когато Гамал бе паднал върху нея, тя си помисли, че е станало срутване. Отчаяно се беше мъчила да се освободи, но поради малката широчина на стълбището това се оказа невъзможно. Освен това тъмнината бе толкова плътна, че тя не беше сигурна дали очите й са отворени или затворени. После почувства топлата, лепкава течност по гърба си. Едва по-късно разбра, че това е кръвта на мъжа, който умираше върху нея.

Ерика с усилие преодоля новия пристъп на гадене и вдигна поглед към вратата. Влезе същият мъж, който преди малко се бе пипкал тридесет минути, докато попълни със счупен молив някакъв документ. Той почти не говореше английски, но усърдно й махаше да тръгне с него. Очуканият пистолет, който се мъдреше в кобура му, далеч не я успокои. Тя вече се бе сблъскала с бюрократичния хаос. Явно я смятаха за заподозряна, а не за невинна жертва. От момента, в които властите пристигнаха на местопроизшествието, настъпи пълно безредие. В един момент двама полицаи толкова разпалено се скараха относно някакъв детайл от показанията, че едва не се сбиха. Взеха паспорта на Ерика и я откараха в Сакра в заключен фургон, който бе горещ като пещ. На няколко пъти тя ги попита дали може да се обади в американското консулство, но в отговор мъжете само свиваха рамене и продължаваха да се карат какво да правят с нея.