Робин Кук - Сфинкс

Ахмед бавно облече сакото си. Допи чая на една глътка и отново погледна Ерика.

— Искам да ви предупредя, че е във ваш интерес да запазите този разговор в тайна. А сега ще ви върна в хотела.

Ерика бе напълно объркана. Докато гледаше как Ахмед събира моливите от пода, я обзе чувството за вина. Желанието му да ограничи нелегалната търговия явно бе искрено, а тя укри от него важна информация. От друга страна целият разпит безкрайно я изплаши. Думите на Ивон се оказваха верни. Имаше коренна разлика между методите на американските и египетските власти. Реши да не му казва нищо повече. Освен това винаги можеше да се свърже с него, ако сметнеше, че е необходимо.

Кайро, 23:15

Ивон Жулиен дьо Марго бе облякъл червен копринен халат на „Кристиан Диор“. Плъзгащите се стъклени врати на апартамент 800 бяха отворени, на терасата имаше маса и от нея се откриваше гледка на север към делтата. Преди нея се мержелееше остров Гезира с тънката наблюдателна кула. На десния бряг се намираше „Хилтън“ и мислите на Ивон отново и отново се връщаха към Ерика. Тя бе много по-различна от жените, които познаваше. Страстната й любов към египтологията едновременно го изненадваше и привличаше, а амбицията й да прави кариера бе просто необяснима. Сви рамене и се опита да я оцени от гледната точка, която му бе най-позната. Тя определено не беше сред най-красивите жени, с които бе общувал напоследък, но въпреки това в нея имаше нещо, което му подсказваше, че притежава трудно доловима, но силна чувственост.

На масата лежеше куфарчето с многобройните документи от магазина на Абдул Хамди. Раул се беше излегнал на кушетката и препрочиташе писмата, които Ивон вече бе прегледал.

— Ето — изведнъж каза Ивон и размаха писмото, което четеше в момента. — Стефанос Маркулис. Хамди си е пишел с Маркулис. Туристическият агент от Атина.

— Може би той е човекът, който ни е необходим — замислено каза Раул. — Заплашителен ли е общият тон?

Ивон продължи да чете.

— Не мога със сигурност да определя. Пише, че се интересува от стоката и се надява да стигнат до някакво споразумение. Но не споменава каква е стоката.

— Според мен става въпрос именно за статуята на Сети — надигна се Раул.

— Възможно е, но интуицията ми подсказва нещо друго. Доколкото познавам Маркулис, ако ставаше въпрос само за статуята, щеше да е по-прям. Тук има нещо по-едро. Хамди вероятно го е заплашвал с нещо.

— Ако наистина е така, Хамди изобщо не е бил глупав.

— Бил е най-големият глупак, щом сега е мъртъв.

— Маркулис си пишеше и с търговеца, когото убиха в Бейрут — припомни му Раул.

Ивон се замисли. Беше забравил за връзката между Маркулис и бейрутския търговец.

— Мисля, че трябва да започнем от Маркулис. Знаем със сигурност, че търгува с египетски антики. Виж дали можеш да се свържеш по телефона с Атина.

Раул се надигна от кушетката и поръча на хотелската централа да го свържат. След малко каза:

— Телефонистката обясни, че тази вечер линиите не били много натоварени и вероятно ще успее да ни свърже. За Египет това си е направо чудо.

— Добре — каза Ивон и затвори куфарчето. — Хамди е кореспондирал с всички по-големи музеи по света, но Маркулис сякаш е най-надеждната ни отправна точка. Единствената ни надежда е Ерика Барън.

— А аз силно се съмнявам, че изобщо ще може да ни помогне — каза Раул.

— Не е така. — Ивон запали цигара. — Тя е видяла двама от убийците.

— Възможно е, но едва ли ще може да ги разпознае.

— Това няма особено значение. Достатъчно е убийците да си мислят, че тя може да ги разпознае.

— Не те разбирам. — Раул смръщи вежди в недоумение.

— Възможно ли е да информираме подземния свят на Кайро, че Ерика Барън е била свидетел на убийството и може да разпознае извършителите?

— А! — каза Раул и лицето му се проясни. — Сега вече разбирам. Ще я използваме като примамка, за да провокираме убийците.

— Точно така. Невъзможно е полицията да предприеме нещо по отношение на Хамди. Отделът по антиките няма да се намеси, освен ако не научат за статуята, така че Ахмед Казан остава извън играта. Единствено той би могъл да ни попречи.

— Но има един сериозен проблем — каза Раул.

— За какво става въпрос? — попита Ивон и дръпна от цигарата.

— Цялото начинание е много опасно. Все едно подписваме смъртната присъда на мадмоазел Ерика Барън. Сигурен съм, че ще я убият.

— Не може ли някой да я пази? — Ивон си спомни тясната й талия, непринуденото държане, подкупващата й откровеност.