Робин Кук - Сфинкс

— Не толкова, колкото си мислят хората. Корупцията е начин на живот. Същото се отнася и за бедността.

— А подкупничеството?

— То пък изобщо не се е променило — каза Ивон и тръсна цигарата си.

Ерика отпи глътка вино.

— Успя да ме убедиш да не ходя в полицията. Не съм сигурна обаче, че мога да разпозная убийците на мистър Хамди, а и съвсем не ми се ще да се забъркам в тези азиатски интриги.

— Единственото разумно нещо, което можеш да направиш. Повярвай ми.

— И въпреки това не съм спокойна. Постоянно имам чувството, че не съм спазила свое основно човешко задължение. Бях свидетел на убийство, а не предприех нищо. Наистина ли мислиш, че това ще ти помогне срещу нелегалната търговия?

— Абсолютно. Ако властите разберат за тази статуя преди да съм успял да я открия, всичките ми шансове да направя пробив в нелегалния канал за износ на антики отиват на вятъра. — Ивон се пресегна и окуражително стисна ръката й.

— А докато търсиш статуята, ще се опиташ ли да откриеш кой уби Абдул Хамди? — попита Ерика.

— Разбира се. Но искам да ме разбереш правилно. Основната ми цел е статуята и контролът на нелегалната търговия. Изобщо не се заблуждавам, че бих могъл да променя морала в Египет. Но ако открия убийците, ще ги предам на властите. Тогава ще бъдеш ли вече спокойна?

— Мисля, че да.

В подножието на възвишението грейнаха светлините, които осветиха цитаделата. Ерика бе омагьосана от гледката. Крепостта й напомняше за кръстоносните походи.

— Днес следобед ти каза нещо, което ме изненада — обърна се тя към Ивон. — Спомена проклятието на фараоните. Нали не вярваш в такива глупости?

Ивон се усмихна и изчака сервитьора да поднесе ароматното арабско кафе.

— Проклятието на фараоните! Нека приемем, че не отхвърлям напълно тази идея. Древните египтяни са положили страхотни усилия, за да съхранят мъртъвците си. Прочути са със своя интерес към окултното. Били са експерти в боравенето с всички видове отрови. — Ивон отпи от кафето си. — Много от хората, които са се занимавали с фараонските гробници, са загинали при тайнствени обстоятелства. В това поне няма съмнение.

— Научната общност гледа на това с много съмнение.

— Естествено. Пресата незабавно тиражира купища фантасмагории, но във връзка с гробницата на Тутанкамон наистина загинаха няколко души, и то по твърде необичаен начин, като се започне със самия лорд Карнарвън. В това определено има нещо. Проблемът е, че никой не знае какво точно. Споменах проклятието на фараоните, защото двама търговци, които бяха идеална „следа“, както се изразяваш, загинаха точно преди да се срещнат с мен. Съвпадение? Може би.

След кафето се разходиха по билото на хълма до една изумително красива, но разрушена джамия. Не разговаряха. Красотата ги омагьосваше. Ивон й подаде ръка си, преди да изкачат една скала, за да се полюбуват отгоре на руините на някогашната горда постройка. Над тях млечният път се бе разлял в среднощното синьо небе. За Ерика магическият чар на Египет се криеше в миналото и там, в тъмните средновековни руини, тя успя да го почувства.

На връщане Ивон леко я прегърна, но продължи да й разказва за джамията и я остави пред „Хилтън“ малко преди десет, както беше обещал. Докато пътуваше в асансьора, Ерика си призна, че като че ли започва да се влюбва. Ивон бе дяволски привлекателен мъж.

Тя стигна до стаята си, пъхна ключа, отвори вратата, включи осветлението и пусна сака върху шкафчето за обувки в антрето. Затвори вратата и постави и двете резета. Климатичната инсталация работеше на пълни обороти и тъй като не искаше да спи в изкуствено охладена стая, тя се упъти към балкона, за да я изключи.

На половината разстояние спря и едва не изкрещя. В ъгъла седеше непознат мъж. Гледаше я, без да помръдва. Имаше типични бедуински черти, но бе безупречно облечен в европейски костюм от сива коприна, бяла риза и черна вратовръзка. Приличаше на страховита статуя от полиран бронз. Въпреки че често си бе представяла колко яростно ще се бори, ако се почувства застрашена от изнасилване, сега не направи нищо. Гласът й изневери. Ръцете й висяха безжизнени.

— Името ми е Ахмед Казан — най-сетне каза мъжът с мек и дълбок глас. — Аз съм главен директор на отдела по антиките на Египетската арабска република. Извинете ме, че проникнах тук по този начин, но обстоятелствата го налагат. — Бръкна в джоба на сакото си, измъкна оттам черен кожен портфейл и й го подаде. — Ако не вярвате, това са документите ми.