Робин Кук - Сфинкс

Ерика се опитваше да следи монолога на Ивон, но това вече не беше възможно. Пространството точно пред входа на сградата служеше за пазарен площад. Освен това в съзнанието й постоянно се връщаше образът на Абдул. Тя изобщо не разбра кога той смени темата. Наложи се да повтори:

— Това е колата ми. Ще ми позволиш ли да те закарам до хотела? — Беше черен фиат, произведен в Египет, немного стар, но с пълен комплект хлътнатини и драскотини. — Не е ситроен, но все пак върши работа.

Ерика се смути за момент. Не бе очаквала, че ще я откара със собствената си кола. С такси беше съвсем различно. Тя харесваше Ивон. Но той бе просто един непознат. Очите й издадоха мислите й.

— Разбери ме правилно — каза Ивон. — Радвам се, че можах да ти помогна, съжалявам само, че не дойдох двадесет минути по-рано. Просто искам да ти помогна. Не е лесно човек да се оправи в Кайро. А след това, което си преживяла, може и изобщо да не се оправиш.

— А Раул? — Ерика се опита да спори, но Ивон отключи нейната врата и я отвори.

Вместо да се опитва да я убеждава, той отиде при един арабин, който явно пазеше колата, и пусна няколко монети в шепата му. После отвори другата врата и се усмихна на Ерика. Сините му очи сякаш се бяха смекчили от следобедното слънце.

— Не се тревожи за Раул. Той чудесно се справя и сам. За теб се тревожа. Но щом имаш куража да се разхождаш из Кайро сама, пътуването с мен не би трябвало да те притеснява. А ако пък имаш нещо против, кажи ми къде си отседнала и ще те чакам във фоайето. Нямам намерение да се отказвам от тази статуя и мисля, че ти можеш да ми помогнеш.

Ивон закопча колана си. Ерика се огледа, въздъхна и влезе в колата.

— „Хилтън“ — каза тя.

Пътуването в никакъв случай не можеше да се нарече спокойно. Преди да потегли, Ивон си сложи меки шофьорски ръкавици, като внимателно ги намести на всеки пръст. С настървение включи на скорост и колата рязко потегли. Движението беше трескаво, спирачките трябваше да се натискат светкавично, Ерика често залиташе към таблото. Струваше й се, че всеки миг ще катастрофират. Разминаваха се с други коли, с камиони, магарешки каруци и дори със сгради на милиметри разстояние. Ивон, стиснал с две ръце кормилото, караше като на състезание, а пред тях панически се разбягваха хора и животни. Беше целеустремен и настъпателен, но не се ядосваше, когато други шофьори му пречеха. Ако друга кола или каруца се промъкнеше пред него, той не реагираше. Просто търпеливо изчакваше да се появи някоя пролука и отново се втурваше напред.

Насочиха се встрани от претоварената централна част и минаха покрай развалините на старата градска стена и възхитителната цитадела на Саладин. Куполите и минаретата на джамията „Мохамед Али“ се устремяваха към небесата като гордо потвърждение за световната мощ на исляма. Стигнаха до Нил, успоредно на северния край на остров Рода. Завиха надясно по широкия булевард, който се движеше покрай източния бряг на реката. Искрящата хладна синева на водата неотразимо привличаше след горещината и мръсотията на централната част. Предишния ден, когато за пръв път видя Нил, тя бе впечатлена от неговата история и от това, че водите му идват от далечна екваториална Африка. Сега просто разбра защо Кайро и цялата населена част на Египет не биха могли да просъществуват без Нил. Ивон спря точно пред главния вход на „Хилтън“. После кавалерски помогна на Ерика да слезе. С американското си възпитание тя бе шокирана, че един толкова очарователен мъж може да се грижи за такива дреболии като например удобството на една дама. Но реши, че това е чисто европейски феномен и колкото и да бе изтощена, не можеше да не го оцени.

— Ако искаш да отидеш до стаята си и да се освежиш, преди да поговорим, аз ще те изчакам тук — каза Ивон, когато влязоха в претъпканото фоайе. Току-що бяха пристигнали следобедните международни полети.

— Мисля първо да пийна нещо — отвърна Ерика след кратко колебание.

Климатичната инсталация в коктейлбара работеше безупречно. Седнаха в едно сепаре и когато напитките им пристигнаха, Ерика взе леденостудената си водка с тоник и я притисна към бузата си.

Погледна Ивон, той отпи от своето перно и изглежда се чувстваше еднакво добре както в дебрите на „Кан ел Калили“, така и в „Хилтън“. Същата спокойна увереност, същото самообладание. Вгледа се по-внимателно в дрехите му — изкусно скроени по мярка. Сравни ги с неизменните костюми от „Брукс Брадърс“, които носеше Ричард и се усмихна, но после реши, че Ричард не се интересува от дрехи, тъй че сравнението не бе честно.