— Внимателно погледни това момче. Искам да съм сигурен, че не е един от тримата. — Той я прегърна през раменете, но тя учтиво се дръпна.
— Нищо ми няма — каза тя и осъзна, че е реагирала толкова бурно, защото бе потискала стреса си и тази случка е отприщила всичко насъбрано досега. Пое си дълбоко дъх и приближи разтрепераното дете. — Не — кратко отговори тя.
Ивон изстреля няколко изречения на арабски и момчето панически се изправи на крака, втурна се към вратата и излетя навън с такава скорост, че мънистените нанизи дълго не можаха да се успокоят.
— От беднотията по тия краища хората придобиват инстинкта на лешоядите. Усещат къде се е случило нещастие.
— Искам да си тръгвам. Не знам къде да отида, но искам да се махна оттук. И все още съм на мнение, че полицията трябва да знае за това.
Ивон протегна ръка и я постави на рамото на Ерика. Заговори й бащински.
— Полицията може да научи, без да се намесваш пряко. Това в края на краищата си е твоя работа, но, повярвай ми, говоря ти истината. Египетските затвори конкурират турските.
Ерика се взря в непроницаемите очи на Ивон, после погледна ръцете си. Още трепереха. След като бе видяла мизерията и хаоса, които царяха в Кайро, никак не й беше трудно да повярва на думите на Ивон.
— Искам да се върна в хотела.
— Разбирам те. Но, моля те, позволи ни да те придружим. Просто изчакай минута, докато вземем писмата. Веднага се връщам. — И двамата се скриха зад тежката завеса.
Ерика мина зад счупения тезгях и се втренчи в бъркотията от натрошени стъкла и съсирена кръв. Трудно потисна гаденето и за късмет бързо намери това, което търсеше — фалшивия скарабей, който й бе подарил Абдул, същия, който синът му така изкусно бе резбовал. Тя го пъхна в джоба си и побутна с крак потрошените съдове. Двете автентични антики бяха сред парчетата. Бяха просъществували шест хиляди години, за да се счупят най-накрая в този злочест магазин, в ръцете на дванадесетгодишен крадец. Стана й болно от това безсмислено прахосничество. Погледът й се спря върху кръвта и трябваше да затвори очи, за да спре напиращите си сълзи. Един човешки живот бе секнал заради човешката алчност. Опита се да възстанови в паметта си лицето на човека с ятагана. Чертите му бяха остри, типични за бедуин, кожата му беше с цвят на полиран бронз. Но не успя да си спомни лицето му в детайли.
Отново отвори очи и огледа магазина. Силен гняв замести напиращите сълзи. Заради Абдул Хамди искаше да отиде в полицията, за да може престъпникът да бъде заловен и предаден на правосъдието. Но думите на Ивон несъмнено бяха достоверни. И ако не беше абсолютно сигурна, че ще разпознае убиеца, то отиването в полицията просто не си струваше риска. Ерика се наведе и вдигна едно от по-големите парчета от делвите. Тя отново изпадна под влиянието на магическата древност и с изумителна лекота пред нея изплува статуята на Сети. Нямаше никакво съмнение във факта, че статуята трябваше да се намери. Не бе и предполагала, че предмети с такава стойност са обект на незаконна търговия.
Ерика отиде до завесата и надникна. Ивон и Раул навиваха килимите по пода. Той й направи знак с ръка, че след малко свършват.
После остави Раул да постели килимите и изведе Ерика от „Антика Абдул“. Връщането по „Кан ел Калили“ бе нещо съвсем различно от отчаяните й опити да се промъкне сама. Никой не й досаждаше. Ивон безспирно й разказваше за пазара и за Кайро, сякаш се опитваше да я разсее след кошмарните събития от последния час. Явно бе подробно запознат с историята на града. Беше свалил вратовръзката си и яката на ризата му бе отворена.
— Какво ще кажеш за бронзова глава на Нефертити? — каза той и посегна към един от грозните сувенири, които се предлагаха навсякъде по пазара.
— Никога! — ужасена отвърна Ерика.
— Трябва да притежаваш такова нещо — продължи Ивон и започна да се пазари на арабски. Тя се опита да се намеси, но той вече беше я купил и й я връчи с куп официалности. — Нека този сувенир винаги връща сърцето ти тук, в Египет. Хубав си е сувенирът, само дето май ги правят в Чехословакия.
Ерика се усмихна и пое малката фигурка. Въпреки горещината, мръсотията и мизерията тя започваше да усеща чара на Кайро и това сякаш я отпусна.
Изведнъж тясната уличка, по която се движеха, свърши и те излязоха на слънчевия площад „Ал Ажар“. Имаше задръстване, от което се надигаше невъобразим шум от автомобилни клаксони. Отляво Ивон й показа една екзотична сграда с високо квадратно минаре и четири кули с кубета във формата на луковици. После й каза да се обърне. Отляво, почти закрит от уличното движение, се намираше входът на прочутата джамия „Ал Ажар“. Тръгнаха към джамията и колкото повече се приближаваха, толкова по-ясно виждаха изкусно построения вход, с двете арки и изящно преплетените орнаменти. Това беше първият пример за средновековна мюсюлманска архитектура, който тя виждаше на живо. Всъщност не знаеше много за исляма и затова беше поразена. Ивон усети интереса й и посочи различните видове минарета, особено тези с куполи и изваяни от камък орнаменти. Мимоходом й разказа историята на джамията, като спомена и кои султани са я достроявали.
Читать дальше