Робин Кук - Сфинкс

Ричард стана и се упъти към тоалетната чисто гол. На тридесет и четири годишна възраст, той беше в много добра форма. Винаги я бе поддържал, дори докато учеше медицина, а сега, след три години частна практика, редовно спортуваше. Шестфутовата му фигура бе елегантна и мускулеста. Както казваше Ерика, дори и задникът му бе релефен.

От банята отиде в кухнята, сложи чайника и си наля чаша сок. После отвори кепенците в дневната. Погледна към площад „Луисбърг“. Октомврийското слънце процеждаше лъчите си през златните листа на брястовете и неусетно пречупваше мразовития въздух. Ричард унило се усмихна и от това бръчките покрай очите му се задълбочиха, а луничките изпъкнаха още повече. Имаше приятни, мъжествени черти с ъглесто и малко хитровато лице, и гъста коса с цвят на мед. В дълбоките му сини очи често се появяваше дяволито пламъче.

— Египет. Господи, сякаш е отишла на луната — тъжно промълви той. — Защо, по дяволите, й трябваше да ходи там?

Както всяка сутрин Ричард взе душ, избръсна се, облече се и закуси. Неизменният ритуал за кратко бе прекъснат. Нямаше чисти чорапи, тъй че трябваше да избере един чифт от коша за пране. Предстоеше му отвратителен ден. Мислите му все се въртяха около Ерика. Накрая, в пристъп на отчаяние, той звънна на майка й в Толидо. С нея беше в прекрасни отношения. Беше осем и половина и той знаеше, че още не е тръгнала на работа.

Ричард премина направо на темата.

— Ерика да ти се е обаждала?

— Боже мой, та тя тръгна едва вчера.

— Вярно. Просто ми хрумна, че може и да е звъннала. Разтревожен съм. Изобщо не проумявам какво става. Всичко вървеше прекрасно, допреди да започнем да говорим за брак.

— Това трябваше да го свършиш миналата година.

— Миналата година не можех. Все още нямах солидна практика.

— Можеше, разбира се. Просто не искаше. Всичко е ясно. А щом се тревожиш за нея, не трябваше да я пускаш в Египет.

— Опитах.

— Ричард, ако беше опитал, в този момент тя щеше да е в Бостън.

— Джанис, наистина опитах. Казах й, че ако отиде в Египет, връзката ни вероятно ще се промени. Просто ще бъде различна.

— А тя?

— Каза, че съжалява, но за нея било много важно.

— Ричард, сигурна съм, че ще й мине. Не ти остава нищо друго, освен да се отпуснеш и да чакаш.

— Дано да си права, Джанис. Искрено се надявам да е така. Ако се чуеш с нея, обади ми се.

Той затвори телефона. Разговорът не му донесе облекчение. Дори му се стори, че го обзема паника. И внезапно позвъни в една от авиокомпаниите и попита какви полети има за Кайро, с надеждата, че по този начин ще се почувства по-близо до нея. Напразно. Освен това вече бе закъснял за работа. Помисли си как Ерика се забавлява, докато той страда и се ядоса. Но какво можеше да направи?

Кайро, 15:30

Ерика очакваше да съзре убиеца арабин, но вместо него видя европеец, облечен в скъп бежов костюм и жилетка. И двамата бяха безкрайно смутени. После на Ивон Жулиен дьо Марго му бяха нужни цели петнадесет минути, за да я убеди, че няма да й направи нищо лошо. Дори и след това Ерика все още не можеше да говори, защото ужасно трепереше. Най-накрая с много усилия успя да каже на Ивон, че в другата част на магазина е Абдул, който е или мъртъв, или тежко ранен. Ивон настояваше, че когато е влязъл, магазинът е бил празен, но се съгласи да провери при условие, че Ерика седне и се успокои. Върна се веднага.

— В магазина няма никой. По пода има натрошени стъкла и малко кръв, но е празен.

— Искам да се махна оттук. — Това бе първото й свързано изречение.

— Разбира се, но първо ми разкажи какво се случи.

— Искам да отида в полицията — продължи тя и отново затрепери. Затвори очи и в главата й отново се появи ятаганът, който се врязваше в гърлото на Абдул. — Видях как убиват човек. Преди секунди. Беше ужасно. Досега дори не бях виждала кръв. Моля ви, искам да отида в полицията.

Умът й най-после започваше да работи. Тя погледна мъжа, който стоеше пред нея. Беше висок, слаб, към четиридесетгодишен, с остри черти и обгоряло от слънцето лице. Видът му бе властен. След раздърпаните араби за Ерика бе достатъчно да види безупречното му облекло, за да му повярва.

— Имах нещастието да видя как убиват човек — каза тя накрая. — Погледнах зад завесата и видях трима мъже. Единият беше на вратата, другият държеше стареца, а третият… — беше й трудно да продължи, — а третият му преряза гърлото.

— Разбирам — замислено каза Ивон. — Как бяха облечени тримата?

— Изобщо не съм убедена, че разбирате — повиши тон Ерика. — С какво били облечени! Аз не ви говоря за някакви си джебчии. Опитвам се да ви обясня, че тук бе убит човек. Убит!