Робин Кук - Сфинкс

— Кой сте вие? — попита тя и отвори сака си, за да си вземе цигара. По принцип не пушеше. Ричард много се ядосваше, когато я видеше с цигара и затова на летището си купи един картон в знак на неподчинение. Но в момента искаше ръцете й да са заети с нещо.

Като я видя да рови в сака, Ивон галантно й предложи златната си табакера. Ерика със замах измъкна една цигара. Той й я запали и след това сам си взе една. Настъпи тишина. Ерика пушеше, без да вдишва дима.

— Аз съм, казано по вашему, един загрижен гражданин. — Ивон без нужда приглади безупречно сресаната си тъмнокестенява коса. — Аз съм решително против унищожаването на антики, исторически забележителности и археологически обекти. Освен това възнамерявам да предприема нещо по въпроса. Информацията за тази статуя на Сети I беше най-важната… как му казвате…

— Находка — опита се да му помогне Ерика.

Ивон поклати глава и с ръка я подкани да продължи да изброява.

— Информация? — предположи Ерика и сви рамене.

— За да разбулиш загадка или тайна, ти е нужно…

— Следа, ключ?

— Точно така, следа. Да, Това беше най-важната следа. Но сега просто не знам. Статуята може никога да не се появи. Вие бихте могла да помогнете, като разпознаете убиеца, но тук, в Кайро, това е много трудно. А ако отидете и в полицията, ще стане абсолютно невъзможно.

— Първо на първо, откъде научихте за статуята?

— От самия Хамди. Сигурен съм, че не е писал само на мен — каза Ивон и се огледа из стаята. — Дойдох тук по най-бързия възможен начин. Пристигнах в Кайро едва преди няколко часа. — Отиде до един от големите дървени шкафове и отвори вратата. Беше пълен с дребни предмети. — Добре щеше да е, ако кореспонденцията му е тук — каза Ивон и взе една малка дървена статуетка на мумия. — Повечето са фалшификати — добави той.

— В шкафчето има писма — каза Ерика.

Ивон погледна, отиде до шкафчето и го отвори.

— Прекрасно. Може би тук ще има нещо, което да ни упъти. Но бих искал да съм сигурен, че няма някакви скрити писма. — Той отиде до завесата и я разтвори. Блесна дневна светлина. — Раул! — силно извика Ивон.

Мънистата на входа изтракаха. Ивон задържа завесата и Раул влезе.

Беше по-млад от Ивон, под тридесетте, с маслинова кожа, черна коса и с безгрижната небрежност на мъж, който съзнава обаянието си. На Ерика й напомняше Жан-Пол Белмондо. Ивон го представи и каза, че е от Южна Франция и че свободно говори английски, но малко трудно му се разбира заради силния акцент. Раул стисна ръката на Ерика и широко се усмихна. После двамата бързо заговориха на френски, преди да започнат основното претърсване на магазина.

— Нали ще ни извиниш за няколко минути — усмихна й се Ивон.

Ерика се отпусна върху големите възглавници в средата на стаята. Всички тези събития я бяха изтощили. Много добре знаеше, че претърсването е незаконно, но замълча. Разсеяно наблюдаваше двамата мъже. Те бяха приключили с шкафовете и сега сваляха килимите от стените.

Докато работеха, разликата между тях изпъкваше с още по-голяма сила. Не само във външния вид. Проличаваше и в начина, по който се движеха, по който докосваха предметите. Раул беше прям и груб, често разчиташе само на силата си. Ивон бе внимателен и разсъдлив. Раул бе постоянно в движение, навеждаше се, изправяше се, свиваше глава между мощните си рамене. Ивон стоеше изправен и наблюдаваше всичко от определено разстояние. Беше навил ръкавите на ризата си. Внезапно тя разбра кое прави Ивон по-различен. Имаше поддържаното, салонно излъчване на аристократ от деветнадесети век.

Ерика нервно стана и отиде до тежките завеси. Искаше й се за малко да излезе на въздух, но се страхуваше да погледне в магазина въпреки уверенията на Ивон, че тялото е изнесено. Накрая се реши, протегна ръка и дръпна завесата.

И изкрещя. На два фута от себе си видя лице, което се бе обърнало да я погледне при шума на завесата. Натрапникът, не по-малко изплашен от самата нея, изпусна съдовете, които бе награбил и в магазина се разнесе силен трясък.

Раул реагира светкавично, профуча край Ерика и влезе в магазина. Ивон го последва. Крадецът се препъна в натрошените съдове и се засили към вратата, но Раул, бърз като котка, му нанесе рязък саблен удар между плешките и го повали на пода. Обърна го по гръб. Не повече от дванадесетгодишно момче.

Ивон се обърна към Ерика.

— Добре ли си? — меко я попита той.

Ерика поклати глава.

— Не съм свикнала с такива неща. — Тя все още стискаше завесата.