Робин Кук: Сфинкс

— Стефанос не е убил Абдул Хамди — внезапно каза Ерика. — Хората, които убиха Абдул Хамди, са тукашни и контролират източниците на антиките. Статуята на Сети е върната тук, в Луксор. Видях я и можем веднага да отидем там. — Тя внимателно наблегна на „отидем“.

Ивон я погледна, леко изненадан от бързото й възстановяване. Тя окуражително му се усмихна. Инстинктът й за самосъхранение й вля нови, неподозирани сили.

— Освен това — продължи Ерика — каналът на Стефанос през Югославия е много по-сигурен, вместо да се изнасят образци в бали памук от Александрия.

Стефанос кимна и се обърна към Ивон.

— Умна жена. И е права. Моят метод е далеч по-добър. Наистина ли така беше планирал? Божичко, но така номерът щеше да мине максимум един-два пъти.

Ерика се протегна. Тя трябваше да убеди Ивон, че има личен интерес към антиките.

— Утре мога да ви покажа къде се намира статуята на Сети.

— Къде е тя? — попита Ивон.

— В една от необозначените гробници за благородници на западния бряг. Така трудно мога да ви опиша къде точно е. Трябва да ви покажа на място. Намира се над село Курна. А има и куп други много интересни образци. — Тя небрежно бръкна в джоба на дънките си, извади медальона и го подхвърли на масата. — Хонорарът ми за това, че намерих статуята, ще бъде Стефанос да пренесе това през границата и да ми го даде.

— Изящна изработка. — Ивон беше потресен.

— Има още куп такива, а някои са дори по-добри. Но толкова пари имах в себе си. А сега смятам да се изкъпя и да си почина. В случай че не сте забелязали, искам да спомена, че прекарах напрегната нощ.

Ерика отиде при Ивон и го целуна по бузата. Това бе най-трудното нещо, което бе правила. После благодари на Калифа, че й е помогнал в градината. И смело тръгна към вратата.

— Ерика… — меко каза Ивон.

— Да? — обърна се тя.

Последва тишина.

— Май е по-добре да останеш тук — каза той.

Явно още не можеше да реши какво да прави с нея.

— Тази вечер съм много уморена — отвърна тя.

Намекът беше съвсем прозрачен. Стефанос се опита да скрие усмивката си.

— Раул, искам да се погрижиш мис Барън да е в безопасност.

— Не се притеснявай за мен. — Ерика отвори вратата.

— За да не поемаме рискове, предпочитам Раул да е с теб.

Когато Ерика и Раул се запътиха към хотел „Уинтър Палас“, тялото на Евангелос още лежеше край басейна. Щеше да прилича на заспал, ако не беше тъмната локва кръв, която се бе простряла под главата му и се оттичаше във водата. Раул го приближи, за да провери дали Евангелос наистина е мъртъв, Ерика извърна очи. Внезапно забеляза на плочките полуавтоматичния пистолет на Евангелос.

Погледна към Раул. Той се мъчеше да обърне Евангелос по гръб.

— Господи, Калифа е фантастичен! Улучил го е право между очите — каза той, без да я поглежда.

Ерика се наведе и взе пистолета. Беше по-тежък, отколкото очакваше. Пръстът й залепна върху спусъка. Оръжието я отвращаваше и плашеше. Никога преди това не бе държала пистолет и мисълта за смъртоносните му свойства я ужасяваше. Не се и опита да се заблуждава. Прекрасно знаеше, че при никакви обстоятелства не ще може да натисне спусъка. Обърна се и погледна Раул. Той се бе изправил и отупваше длани.

— Умрял е, преди да падне на земята — каза той и се обърна към нея. — А, намерила си пистолета му. Дай да му го сложа в ръката.

— Не мърдай — бавно каза тя.

Очите на Раул зашариха между пистолета и лицето й.

— Ерика, какво…

— Млъкни. Свали си сакото.

Раул се подчини и хвърли блейзера си на земята.

— Сега си вдигни ризата над главата! — заповяда Ерика.

— Ерика…

— Действай!

Раул измъкна ризата си от панталона и с известни затруднения я запретна над главата си. Под нея носеше потник. Под лявата мишница имаше препасан малък пистолет. Ерика го заобиколи, измъкна пистолета от кобура и го хвърли в басейна.

Нареди му да си пусне ризата, за да вижда къде стъпва. После му заповяда да тръгне към входа на хотела. Опита се да я заговори, но тя му каза да си затваря устата. Мина й наум колко абсурдно лесно бе в гангстерските филми да се обезвреди човек с удар в тила. Но действителност не можеше да предприеме нищо. Ако Раул се беше обърнал, можеше да й вземе пистолета. Но той не се реши и така заобиколиха градината и излязоха пред хотела.

Няколко престарели улични лампи едва-едва осветяваха редицата таксита, паркирани край бордюра на извитата алея. Шофьорите, чиято основна работа бе да правят курсове от хотела до летището и обратно, отдавна си бяха отишли, тъй като последният полет пристигаше в девет и десет вечерта, и след това вече нямаше никаква работа. Туристите предпочитаха да се разхождат из града и около него с романтичните файтони.