Едгар Уолъс - Фантома на Лондон

Алън го раздруса силно, но нямаше ефект.

— Слава Богу — чу се отзад гласът на Хекит. — Не мислех, че така ще се зарадвам, като видя жива тази стара птица.

Алън погледна полилея, който висеше сред стаята.

— Запалете лампата — каза той. После се обърна към доктор Ломънд. — Докторе, не можете ли да го разбудите?

— Често съм го виждал в това състояние — избъбри Хекит.

— Сем, покажете ни къде бяхте, когато ви е докоснала онази ръка — каза Алън.

— Аз бях тук, а ръката се пресегна оттук — отговори Хекит, показвайки тайнствената врата.

Алън видя, че вратата беше затворена, както винаги, и че ключът висеше на обичайното място.

Беше невъзможно някой да влезе през тази врата без помощта на Майстер.

Алън погледна малката масичка, сложена за вечеря. Той разбра, че Мери не беше идвала, и облекчено въздъхна.

После вниманието му беше привлечено от прозорците: тежките плюшени завеси бяха спуснати. Хекит също обърна внимание на това, защото той беше оставил прозореца отворен.

— Някой е бил в тази стая! — забеляза Сем. — Старецът не е могъл да се мръдне, а някой е затворил прозореца и спуснал завесите.

Той се приближи до тайнствената врата и пипна дръжката: тя беше покрита с пласт прах, което означаваше, че никой не е влизал или излизал оттук. Аткинс се въртеше около Майстер, опитвайки се да го разбуди, но усилията му бяха напразни. Алън отново погледна масичката, сложена за вечеря.

— Два прибора — избъбри той. — И бутилка френско шампанско.

— Вероятно е чакал дама за вечеря — забеляза докторът.

— Защо мислите така? — попита Алън. — И мъжете пият вино.

Докторът показа сребърната купа, пълна с бонбони.

— Но мъжете рядко ядат шоколад — забеляза той.

— Вие ставате истински детектив — измърмори Алън.

Докторът повдигна една от салфетките, под която се показа малка кожена кесийка. Той я отвори и всички видяха прекрасен брилянтен пръстен.

— Нима Майстер би направил такъв подарък на мъж? — не без ирония попита докторът.

— Не зная — сухо отговори Алън.

Майстер започна неспокойно да се движи и най-сетне забеляза, че стаята е пълна с хора.

— Колко е часът?

— Дванадесет и половина.

Изглежда, този отговор отрезви Майстер. Той скочи на крака и извика:

— Дванадесет и половина!… Значи тя е дошла вече?

— За кого говорите? — попита Алън.

Майстер поклати глава.

— Но тя ми обеща да дойде. Тя каза, че ще дойде тук в единадесет часа.

Алън видя, че той още не е на себе си, но все пак го попита:

— Не сте ли загубили кутийката с парите си?

Майстер веднага побърза да отвори чекмеджето и забеляза, че тя не беше на мястото си.

— Изчезнала е! — извика той и продължи, сочейки Хекит. — Ето го крадеца!

— Успокойте се, Майстер, ние вече го арестувахме — каза Алън. — Ще ви съобщя една по-неприятна новина… Фантома е в Лондон, по-точно в Дептфорд.

Майстер измънка нещо и се залюля. Той щеше да се свлече на пода, ако Алън не го беше хванал.

— Фантома! — извика Майстер. — Мъчно ще се добере до мен! Днес ме боли глава и ми е трудно да разсъждавам, но утре ще мога да ви дам известни указания относно това къде бихте могли да го заловите.

В този момент половината от лампите на полилея изгаснаха.

— Кой изгаси лампите? — попита Алън.

На всички в стаята им стана страшно, Алън Уембъри почувства, че не трябва да се губи време, защото опасността е съвсем близо.

— Никой да не мърда. Запазете спокойствие — прошепна той.

Едва успя да каже тези думи и в стаята настъпи пълен мрак.

— Нека никой да не мърда. Стойте всички спокойно… — прошепна Алън. — Аткинс, не сте ли пипали ключа?

— Не, господине.

— Може би някой друг?…

— Не, не — чу се от всички страни.

Над тайнствената врата се показа червена светлина. После се чу шум — сякаш някой внимателно я отвори и влезе в стаята.

— Аткинс, стойте до Майстер! — извика Алън. — Вървете край стената, докато стигнете до него! Никой да не мърда!

Алън чу ясно тихи стъпки по килима и учестено дишане. Изведнъж, за секунда, светлина от джобно фенерче освети вратата и пак изчезна.

Той осъзна, че сега може да достигне влезлия, но стоеше като закован. Най-накрая започна пипнешком да се движи напред, като се ослушваше за всеки звук.

Изведнъж ръката му се натъкна на нечие тяло… Той го хвана и едва не извика от изумление: беше тяло на жена… Тя се дръпна с всички сили.

— Коя сте вие? — задъхано попита Алън.