Том Грейс - Квантова мрежа

Сандстром безсилно повдигна ръка.

— Прав е, Келси. Чувствам се толкова добре, колкото и изглеждам. Поне се грижат добре за мен, а обезболяващите ми спестяват най-лошото. Как е Дороти?

— Справя се доста добре — каза Келси. — Изпраща ти много обич.

Нолън придърпа стол до леглото за Келси, сетне седна на страничната облегалка.

— Някакви вести за нападателите? — поинтересува се Сандстром.

— Нищо — отговори Нолън. — Полицията е блокирала всички пътища, но не успя да открие и следа от тях. ФБР бавно пресяват каквото е останало от лабораторията ти за някакви физически доказателства, но това ще отнеме време. Помолих и един познат от ЦРУ да хвърли едно око.

— ЦРУ?

— Да, има международен аспект в тази история, а хората в Лангли са по-добре подготвени да се занимаят с това, отколкото полицията на щата Индиана. Мъжете, които нападнаха лабораторията ти, изглеждаха и се държаха като контингент на Спецназ.

— Какво е Спецназ?

— Руските специални военни части. Никой в руското правителство не е достатъчно луд, за да започне мисия като тази на американска земя, така че вероятно тези мъже са наемници и някой с много дълбоки джобове ги е изпратил тук. Но стига с тези разговори. Искаш ли малко добри новини?

— Моля — каза Сандстром с отчаяна отпадналост.

— Управителните съвети на консорциумите на Мичиганския университет и „Нотр Дам“ имаха телеконференция тази сутрин, свързана със съвместните действия по твоя проект.

— Струва ми се, че каза нещо за добри новини.

— Така е — потвърди Нолън. — Въпреки спънките, причинени от този инцидент, бордовете и на двете организации решиха да участват в проекта. Това, разбира се, зависи от способността ти да подновиш работата си, след като излезеш оттук.

— Значи ми казваш, че все още имам работа?

— Да, все още мислят, че си добра инвестиция.

— Колкото и неприятна да е тази ситуация, тя е временна — добави Келси. — Ще се възстановиш, лабораторията ще бъде възстановена и работата ти ще продължи.

— Знам, животът продължава и други такива — каза Сандстром с горчивина, гневът и тъгата му бяха очевидни.

— Да, Тед, наистина продължава. Ти и Рафаел направихте важно откритие и сега трябва да продължиш, където и да те отведе този път. Рафаел би искал да направиш точно това.

— Откъде, по дяволите, знаеш какво Рафаел би искал да направя? Ние бяхме екип. Щяхме да разрешим този проблем заедно.

— Всъщност след преместването в новата лаборатория Рафаел е възнамерявал да се оттегли. — Келси вдигна ръка, за да спре готовия въпрос на Сандстром. — Имахме дълъг разговор с Дороти вчера, след погребението. Тя ни разкри, че Рафаел е смятал, че е направил всичко по силите си за теб и е дошло времето да се оттегли. Ако нищо не се беше случило, Рафаел щеше да ти го съобщава в този момент и да ти пожелава всичко най-добро. Освен това щеше да ти даде това.

Келси остави дебелия кафяв плик на ръба на леглото на Сандстром. Той се вгледа в него. Най-отгоре видя своето име, написано с почерка на Парамо.

— Какво има в него?

— Писма. Дороти каза, че те са били най-ценното притежание за Рафаел. Навремето, през четиридесетте, той е водил кореспонденция с друг физик. Според Рафаел мъжът е бил един от най-ярките умове, които е познавал някога. Освен това е усещал, че нещо в тези писма може да ти помогне да разгадаеш тайната на своето откритие.

— Кой е бил приятелят на Рафаел?

— Не знаем — отговори Нолън, също толкова любопитен за писмата, колкото беше и Сандстром.

— Изкушавахме се да прочетем писмата по пътя насам от Саут Бенд — призна Келси, — но не би било редно. Те са предназначени за теб.

— Е, искам да знам. Отворете плика и ми прочетете едно от тях.

Келси се усмихна, докато разпечатваше огромния плик. Вътре откри събрани кафяви папки, овързани с връв. Всяка папка носеше датата на писмото, което съдържаше; кореспонденцията беше продължила почти две години.

— Предполагам, че трябва да започнем от началото.

Келси развърза връвта и отвори първата папка. За нейно удивление хартията, която беше по-стара от всички в стаята, беше съвсем леко пожълтяла — Парамо явно бе пазил добре скъпоценните си писма през последните петдесет години. Почеркът на автора беше плавен и прецизен, сякаш дело на калиграф.

— Петнадесети септември 1946 година — започна Келси. — Скъпи Рафаел…

След няколко реда, посветени на лични дела, авторът се насочи към царството на теоретичната физика. Тонът беше разговорен, сякаш Рафаел и авторът бяха седнали в някой бар и обсъждаха идеите си на по бира. Мъжът представяше теза, после оставяше въображението си да се развихри, като атакуваше тезата си от няколко различни гледни точки.