Том Грейс - Квантова мрежа

— И от писмата на Волф съдим, че той се е опитвал да създаде теория за всичко?

— Абсолютно — увери го Сандстром, — и е бил поне толкова близо преди петдесет години, колкото сме ние сега. Виждам зачатъци на М-бранната теория в тези писма и загатвания за стратегии за разрешаване на някои от по-упоритите проблеми, с които съвременните теории се сблъскват.

Нолън кимна.

— Могат ли тези писма да ти помогнат при изследванията?

— Кой знае? Всичко зависи от това колко далеч е стигнал в теоретичните си разработки. Тези писма са просто скици, откъслеци. Волф е мислил и работил някъде другаде. Толкова блестящ мъж трябва да е публикувал нещо някъде — да е оставил някаква следа от запис за изследванията си.

В очите на Сандстром заблестя светлина и той погледна към Нолън и Келси.

— Трябва да намерим Йохан Волф.

— Тед — гласът на Келси беше изпълнен със загриженост, — дори да е жив, той ще е поне толкова стар, колкото беше и Рафаел.

Сандстром се усмихна.

— Няма значение. Ум като този трябва да е оставил някаква следа зад себе си — някакво свидетелство, че е бил тук. Трябва да намерим Йохан Волф — жив или мъртъв.

28 юни

Москва, Русия

Ирина Чорни свали слушалката от главата си, върна я в гнездото на телефона и въздъхна. Пое дълбоко въздух, като се опитваше да потисне гнева, който заплашваше да смути спокойното й държане.

— Мамицата ти! — изръмжа тя по адрес на бюрократа.

Погледна към листа хартия с идентификационните номера на полета и товара за материалите, придобити от екипа на Дмитрий Лесков в САЩ. Орлов й го беше дал преди повече от два часа, за да открие доставката и да уреди транспортирането й.

Чорни се изправи, приглади полата си и спокойно се отправи към кабинета на работодателя си. Почука и Виктор Орлов й махна да влезе.

— Говори ли с хората от „Шереметиево“? — попита той.

— Да, Виктор Иванович.

— И?

— Самолетът е кацнал, а товарът е бил разтоварен.

— Добре, значи можем да изпратим камион, за да получим доставката си.

— Все още не — каза Чорни.

— Защо?

— Както пожелахте, обадих се в митницата, като използвах само името върху товарителните документи и не съм споменавала вас или компанията.

Орлов кимна.

— След като ми загубиха адски много време, най-накрая ме свързаха с някакъв, който според тях имал достатъчно сиво вещество между ушите, за да роди искра от интелигентност. Този индивид ме информира, че самолетът, който е пристигнал от Чикаго, не е имал товар на борда, който да съответства на нашия номер или описание.

— Как е възможно! Воронин ни изпрати по факса цялата документация. Товарът трябва да е бил на самолета.

— Разбирам, но според хората, които са разтоварвали, той не е бил на борда. Тъй като списъкът, пристигнал със самолета, също не отбелязва собствеността ни да е била на борда, мъжът, с когото говорих, предположи, че може да е станала грешка в Чикаго.

Орлов се беше изправил и нервно крачеше пред високите прозорци, които гледаха към река Москва.

— Свържи ме с Воронин.

Чорни направи бърза сметка наум.

— Там в момента е четири през нощта.

— Не ме интересува дали ще събудя този дебел плужек. Искам да знам къде е собствеността ми.

Чорни кимна и се върна на бюрото си. Пет минути по-късно тя свърза Орлов с Воронин.

— Виктор Иванович — каза Воронин уморено, докато се опитваше да се отърси от сънливостта си, — какво мога да направя за вас?

— Можеш да ми отговориш на един въпрос, Пьотр Ефимович. Къде е моята собственост?

— Напусна Чикаго вчера. Трябваше вече да е в Москва.

— Според руските митнически служби на самолета не е имало товарни контейнери с номерата, които ми изпрати по факса. Отново питам, къде е моята собственост?

Воронин вече беше напълно буден, страхът за живота му причини подпомагано от адреналина ускоряване на пулса и покачване на кръвното налягане.

— Възможно ли е хората от митницата да те мотаят?

— Не мисля така, защото не са се опитали да вземат никакви пари от мен. Казват, че няма товар на самолета, който да съвпада с номерата, които ми изпрати.

— Кълна се в Бога, Виктор, не бих ти причинил такова нещо.

Орлов можеше да долови страха в гласа на Воронин, страх, който беше напълно оправдан. Дори и на половин свят разстояние Воронин беше наясно, че Виктор Орлов може да направи живота му ад, или по-лошо — да му го отнеме. Орлов правеше това, което бизнесът изискваше от него, и да нареди някой да бъде убит не беше по-различно от осребряване на чек.