Том Грейс - Квантова мрежа

Келси седна с Нолън на канапето, докато вдовицата на Парамо използва стола на Рафаел. Одъвкана лула, от която не беше пушено почти двадесет години, все още лежеше близо до ъгъла на бюрото.

— Рафаел винаги казваше, че физиците се делят на два вида: такива, които мислят, и такива, които действат. Айнщайн е бил мислител, а Ферми е бил от действащите. В сътрудничеството си с Тед Рафаел беше мислителят, а Тед действащият. Съпругът ми беше и талантлив инструктор; да преподава физика беше негово призвание. Беше наясно с ограниченията си — физически и умствени. И си даваше сметка, че не е способен да обясни откритието на Тед.

Дороти Парамо завъртя стола и се приведе напред, за да отвори едно от чекмеджетата на бюрото. Тя измъкна дебел запечатан плик и го сложи в скута си.

— От всички документи на мъжа ми тези му бяха най-скъпи. Когато някой проблем го измъчваше, неотклонно се връщаше към тях. Те бяха неговото вдъхновение. Това са писма — отдавнашна негова кореспонденция с най-великия ум, който е познавал. Рафаел никога не говореше за този човек; тяхната кореспонденция е приключила година преди ние двамата да се срещнем. Някога, скоро след като се бяхме оженили, аз си позволих да надникна… смятах, че това са любовни писма от стара приятелка. Освен няколкото лични бележки, не успях да разбера нито дума. Рафаел доста се забавлява, когато му казах какво съм направила, после обясни колко са важни тези писма за него. Каза, че те са „надзъртане в ума на един гений“. Не знам какво се е случило, но тяхната кореспонденция е приключила внезапно и това дълбоко нарани Рафаел.

Дороти се замисли за момент, докато събере мислите си. Затвори очи, явно се опитваше да потисне надигащата се емоция.

— Нещо ужасно се случи. Съпругът ми е мъртъв, а Тед е имал късмет да остане жив. Ще му е много трудно да се възстанови от всичко това, но не искам да се отказва. Вземете. — Тя подаде плика на Келси. — Моля ви да ги занесете на Тед. Рафаел искаше той да ги получи.

— Не трябва ли вие да му ги дадете? — попита Келси.

— Не, Рафаел трябваше да му ги даде. Щеше да го направи след преместването на лабораторията. Каза, че тези писма съдържат идеи, които могат да помогнат на по-млад ум да разреши загадките, възникнали в хода на съвместната им работа. Тед е в болницата в Ан Арбър в момента и не знам кога ще мога да отида да го видя. Бедният човек е загубил работата на живота си и своя наставник. Ако тези писма са наистина толкова ценни, мисля, че Тед трябва да ги види колкото се може по-скоро.

27 юни

Ан Арбър, Мичиган

Нолън и Келси последваха синьо-белите насочващи знаци, които ги отведоха до първия етаж на университетската болница. Бяха дошли да посетят Тед Сандстром, който беше докаран с въздушен транспорт до Ан Арбър, след като получи спешна медицинска помощ в Саут Бенд. Макар че повече от половината му тяло беше тежко изгорено, прогнозите бяха оптимистични.

Като откриваха пътя си в лабиринта от коридори, двамата най-накрая стигнаха до отделението за изгаряния, разположено в отдалечено крило на болницата. Когато се приближиха до електронно заключените двойни врати на отделението, главната сестра ги пусна да влязат и ги накара да се запишат в списъка с посетители.

Отделението се помещаваше в извит двуетажен блок в северната част на болницата. Дванадесет единични стаи за пациенти следваха външните извивки. Затворените прозорци във всяка от тях даваха добър изглед към реката Хурон. Стъклена стена изолираше стаята на пациента от коридора и същевременно даваше видимост на медицинския персонал. Монитори висяха от тавана с информация за жизнените показатели на всеки от пациентите.

— Имате посетители — обяви сестрата меко, след като влезе в стаята на Сандстром.

Набързо провери системите, погледна към показателите на малкия монитор в стаята и спокойно излезе навън.

— Здрасти, Тед! — поздрави Нолън, когато пристъпиха вътре.

Стомахът му се сви на топка. Гледката на изгорената плът на Сандстром не го шокира; беше виждал далеч по-лоши неща при мисии по света. Но тя отключи спомени и чувства, които се беше надявал да остави зад себе си след напускането.

— Няма ли да попиташ как съм? — поинтересува се Сандстром. Горчив сарказъм се прокрадваше в дрезгавия му глас.

— Не, защото или ще излъжеш, за да не нараниш чувствата ни, или по-лошо — ще ни кажеш истината.

— Нолън! — сепна се Келси, смутена от неуместния му коментар.