Том Грейс - Квантова мрежа

Мобилният телефон на Юнг иззвъня в джоба му и той вдигна. След няколко едносрични отговора набързо надраска нещо и приключи разговора.

— Намерили са три тела, натъпкани във варели малко преди града, всички облечени в униформи на носачи. Изглежда вашите нападатели са ги засекли на идване.

— Трябва да вървим — обяви Харис. — Отново благодаря и на двамата за помощта.

Докато агентите на ФБР се отдалечаваха, Нолън и Келси се отправиха към колата си.

— Още три невинни жертви — каза Келси бавно, докато се опитваше да проумее всичко.

Нолън обви ръка около рамото й и я придърпа към себе си. Той беше бивш тюлен; насилието и смъртта бяха част от неговия живот — част, която се надяваше да е оставил зад себе.

— Нолън?

— Да, скъпа?

— Мислиш ли, че тези мъже все още са опасност за нас?

— Не. Те получиха това, за което бяха дошли. Не знаем достатъчно за работата на Тед, за да се интересуват от нас. Единственият човек, който може би е все още в опасност, е самият Тед. Той и Парамо е трябвало да бъдат убити.

— Всичко това ме кара да се чувствам толкова уязвима, толкова безпомощна! Просто ми се искаше да има нещо, което можем да направим.

— Е, има още нещо, което ще направя.

Нолън натисна бутона на ключодържателя и освободи ключалките. Отвори задната врата от страната на шофьора и извади палмтоп и цифров телефон от куфарчето на седалката. Потърси номер в палмтопа и го набра.

— Мосли слуша — отговори му глас.

— Кал, обажда се Нолън Килкъни.

— Килкъни? — Мосли замлъкна за миг, докато си припомняше случката със Спайдър, в която и двамата бяха участвали година по-рано. — Какво става с теб, млади човече? Пазиш ли се от неприятности?

— Кал, иска ми се да кажа, че се обаждам само да чуя как си, но не е така. Имам проблем — нещо подобно на последната ни работа заедно. Мисля, че ЦРУ може да се заинтригува.

Нолън чу изщракване.

— Надявам се, че нямаш нищо против да запиша това.

— Изобщо не.

— Добре, разкажи ми историята си.

24 юни

Чикаго, Илинойс

Дмитрий Лесков се взираше в тялото на брат си Павел за последен път. Откритата рана, резултат от два точно насочени изстрела, загрозяваше едновременно красивото лице на младия мъж и спомена, който щеше да остане в съзнанието на Лесков.

— Готов съм — обяви той.

От ъгъла на стаята изникна Олег Артузов, като се плъзгаше безшумно по излъскания мозаечен под. Четиридесет и четири годишният погребален агент изпълняваше същата роля сред руската етническа общност в Чикаго, каквато беше изпълнявал и в Смоленск, преди да емигрира за САЩ. Въпреки че беше доходен бизнес, погребалният дом „Артузов“ допълваше печалбите си с пране на пари и предоставяне на дискретни „частни услуги“ за нарастващата руска мафия в Чикаго.

Артузов затвори обикновения ковчег, в който беше положено тялото на Павел Лесков. Това беше третият и последен ковчег, който щеше да откара в съседната стая за кремиране.

Лесков наблюдаваше през стъклената стена, която разделяше стаята за отдаване на последна почит от крематориума, как Артузов търкаля количката от неръждаема стомана към пещта. След като я нагласи внимателно, погребалният агент се приближи до командното табло в далечния ъгъл на стаята. С натискането на един бутон автоматизираният процес започна. Вратата на пещта се дръпна нагоре, като разкри камера, нагрята до близо хиляда градуса. Ковчегът на Павел Лесков бавно се плъзна в огнената паст. Когато пътуването на ковчега най-накрая приключи, вратата на пещта се спусна и затвори камерата.

През следващите два часа тялото на Павел Лесков щеше да бъде стопено до фина сива прах. В тази форма останките щяха да бъдат смесени с тези на легитимен клиент и разпръснати над езерото Мичиган. Да се изнесат три трупа от Съединените щати и да се вкарат незабелязано в Русия, под каквато и да е форма, представляваше твърде голям риск.

Лесков излезе от снабдения с климатици погребален дом и беше посрещнат от плътна вълна влажен въздух. След секунди изгладената яка на ризата му се намачка. Денят беше облачен, което съответстваше и на настроението му.

Пред погребалния дом пълен мъж, който изглеждаше като наденица, натъпкана в зле скроен костюм, се беше облегнал на тъмносин линкълн. Оредяващата тъмна коса на Пьотр Воронин беше пригладена назад и създаваше усещането за тънки ивици боя върху голата му глава.

— Олег погрижи ли се за всичко? — попита той.