Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Дежурният се завърна.

— Нямаме нищо за вас. И не ползваме услугите на „Он Тайм“. Когато ни трябва куриер, обръщаме се към „Ситиуайд“.

— Точно така — бързо отвърна Фин, опитвайки да импровизира. — Само че когато в „Ситиуайд“ са претоварени, прехвърлят на нас плявата.

— Плявата?

— Каквото не успеят да поемат. Както казах, аз само идвам и взимам пратките. Щом няма, значи няма. Лесна работа.

Тя придърпа надолу козирката на каскетчето и се завъртя към вратата. Но само след миг спря и отправи към „Хюго Бос“ умолителен поглед, който сякаш говореше: „Помогнете на едно клето провинциално девойче в големия град“.

— Ъъъ… може ли да ви помоля за нещо?

— Какво?

— Трябва непременно да отида до тоалетната.

Говореше самата истина. „Хюго Бос“ и кобурът под мишницата му я плашеха до смърт.

— Тук не е обществена тоалетна.

— Само за секунда, обещавам. Тъкмо ще проверите още веднъж дали все пак няма пратка.

„Хюго Бос“ помълча и се навъси. Фин вложи цялата си изразителност в умолителната усмивка. Някога я бе използвала с огромен успех, когато се случеше да отиде на училище без домашно.

— Добре — каза дежурният. — Оттук, първата врата вдясно.

Той посочи с ръка. Фин изтича към дъното на приемната, наблюдавайки с крайчеца на окото си как „Хюго Бос“ отново вдига слушалката. Мина през вратата и я затвори зад себе си. Озова се в къс коридор, водещ към задната част на сградата. Отляво беше стаята с фотокопирната машина, откъдето идваше шумът преди малко. Отдясно имаше врата с надпис „Тоалетна“. Отпред коридорът свършваше с ярко осветен кабинет без прозорци. Две жени и един мъж седяха зад компютърни терминали. Тясно стълбище се изкачваше към горния етаж. Имаше още една врата към следващо помещение, вероятно бившата кухня. Никой не обърна внимание на Фин, затова тя реши да изчака с тоалетната и се вмъкна в служебната стаичка. Освен голямата дигитална фотокопирна машина „Канон“ вътре имаше факс, внушителен скенер, кафеварка, лавица с чашки и няколко закачалки по стените. Някой бе забравил до машината връзка ключове. Без да мисли, Фин грабна ключовете и ги пъхна в чантата си. Излезе от стаичката, вмъкна се в тоалетната и седна задъхана. Изчака няколко секунди да се успокои, пусна водата и бързо изтича към приемната.

— Има ли нещо? — попита тя, макар да знаеше какъв ще е отговорът.

Дежурният говореше по телефона. Погледна я и поклати глава.

— Благодаря за тоалетната — прошепна Фин.

Усмихна се, махна с ръка и изскочи навън. След няколко минути беше на Хъдсън стрийт и се оглеждаше за ключар.

Майкъл Валънтайн крачеше между библиотечните лавици на „Екс Либрис“, следвайки собствената си сложна система от индекси, която нямаше абсолютно нищо общо с общоприетите библиотекарски практики. Беше работил цяла сутрин и част от следобеда с десетина различни енциклопедии на Ню Йорк, стари застрахователни справочници, карти на метрото, църковни архиви от десетина енории и сложен социологически трактат за Гринич Вилидж от трийсетте години, който изброяваше всяка фирма или обществена служба в целия квартал. Докато вървеше покрай мрачните редици книги и документи, той започна мислено да сглобява картината на някогашния район около Хъдсън стрийт 421.

Знаеше, че първоначално мястото е било част от селцето Гринич, разположено на брега на река Хъдсън в покрайнините на Ню Йорк. Към началото на деветнайсети век заселническото семейство Ворхис продало нивите си на църквата „Света Троица“, която пък ги дала под наем на благотворителното дружество „Мария Магдалена“. По това време теренът между Хъдсън стрийт, Кларксън, Мортън и Варик вече служел за гробище на епископалната църква „Сейнт Люк“, разположена на север от него. През 1820 година на същото място била построена католическата църква „Свети Изкупител“, а отвъд Хъдсън стрийт изградили тухлено манастирско здание и дом за озлочестени девойки. По това време Едгар Алън По живеел в квартала и хората редовно виждали мрачната му, прегърбена фигура да броди между надгробните паметници. След време гробището сменило притежателите си и на негово място израснали първите къщи около бъдещия площад „Сейнт Люк“. Катедралата „Свети Изкупител“ изгоряла през 1865 година и погребенията били поети от двете съседни църкви — „Сейнт Пол“ на юг и „Сейнт Люк“ на север. През 1870 година първите линии на надземната железница нахлули в имота на манастира, заемащ мястото на бъдещия номер 421. Седем години по-късно опустошителен пожар унищожил сградата, а през 1881 година останките й били разчистени, за да бъде издигната днешната осеметажна сграда. През 1900 година вече нямало и следа от манастира и църквата; на мястото на някогашното гробище изникнал парк. До площад „Сейнт Люк“ се издигала резиденцията на нюйоркския кмет, а по Хъдсън стрийт трополели каруци и конски трамваи.