Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Сградата на „Сейнт Люк“ 11 не се различаваше от околните: черни очертания около прозорците, черни парапети от ковано желязо край стълбищната шахта, водеща към приземния етаж, централна вентилация и медно чукче под класическия каменен фронтон над предната врата. До входа на номер 11 имаше и излъскана до блясък месингова табелка. Дори от това разстояние Фин виждаше железните решетки по прозорците на мазето. Между колите пред сградата различи тъмнозелен лексус, сребрист мерцедес и черен спортен ягуар.

Седеше тук вече от половин час, гледаше сградата и се колебаеше. Ако останеше още, някой можеше да я забележи през прозореца. Тя дълбоко въздъхна и стана. Приглади късата си черна пола, подпъхна отзад бялата блуза и намести кожената чанта на рамо. Имаше чувството, че е облечена с униформа на църковно училище. Отдели няколко секунди, за да пристегне косата си с ластиче зад тила, нахлупи отгоре бейзболно каскетче и прекоси площада. Преглътна, изкашля се, изкачи стръмните бетонни стъпала и спря. Месинговата табелка оповестяваше:

„Фондация «Грейндж»

Творческо дружество «Рой Макскиминг»

ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ“

Въпреки недвусмисленото предупреждение Фин пренебрегна чукчето и натисна дръжката на вратата. Никакъв резултат. Забеляза, че за вратата е завинтена голяма плоча, боядисана в черно, за да не се различава от дървото. Горе в ъгъла до фронтона видя неголяма охранителна камера. Вариантът с влизане, без да почука, явно отпадаше. Тя вдигна черната желязна халка, стисната в челюстите на черен железен лъв, и удари три пъти. След десет секунди тишина се раздаде пращене и един глас я попита какво търси.

— „Он Тайм“.

— Моля?

— „Он Тайм“, куриерски услуги. Идвам да взема пратка.

Такъв беше планът, който снощи скроиха заедно с Валънтайн. Засега обаче не се очертаваха изгледи за успех. Последва нова пауза, сетне гласът пак забръмча.

— Нямаме нищо за вас.

Сега идваше решителният момент.

— „Топинг, Холиуел енд Уайтинг“ — изрече високо Фин името на адвокатската фирма от Чикаго, която бе закупила фиктивната компания за създаване на фондацията „Грейндж“.

— Моля?

— Това име ми казаха.

— Кой ви го каза?

— Диспечерът. — Тя въздъхна измъчено. — Вижте, аз просто отивам където ми наредят; ако няма пратка, все ми е тая. Вие му мислете. — Тя помаха с пръсти към камерата. — Довиждане.

Затаи дъх и се завъртя. Беше отпуснала крак на първото стъпало, когато гласът се раздаде отново.

— Чакайте.

Успех!

— Трябва да проверя. Изчакайте малко.

— Няма да вися на стъпалата.

Нова пауза, после изпод плочата на вратата долетя рязко щракване.

— Влезте.

— Много благодаря.

Фин завъртя дръжката и бутна навътре масивната врата, като се стараеше да изглежда леко отегчена.

Озова се в невзрачен тесен вестибюл с втора врата точно пред нея. Докато първата врата се затваряше зад гърба й, втората се открехна с тих шум. От рамката дебнеше следващата охранителна камера. Вестибюлът беше като шлюз — капан за всеки опасен посетител.

Фин мина през втората врата и попадна в просторна приемна, обзаведена в артистичен стил с автентично на вид бюро „Стикли“ и канцеларски стол, две кресла и дълга дървена скамейка с кожени възглавници. Подът беше от тъмно черешово дърво, а на кремавата стена зад главата на дежурния секретар висеше рамка с маслена картина, която силно напомняше поредицата на Моне „Градина в Живерни“. Ако беше автентична, вероятно струваше около двайсет милиона долара.

Приятна обстановка.

Дежурният имаше оредяла черна коса, широки рамене, бяла риза, синя вратовръзка и костюм от „Хюго Бос“, който не успяваше да прикрие нито издатината под мишницата му, нито светлата кожена презрамка под сакото. Кобур. Разумна мярка, ако картината беше истинска. Вече нямаше място за отстъпление. Фин трябваше да продължи да блъфира.

— Изчакайте тук — каза въоръженият „Хюго Бос“.

Фин остана сама и бавно обиколи стаята. Ако не се брояха скъпите мебели и картината на Моне, приемната можеше да принадлежи на кого ли не в Манхатън — адвокат, счетоводител, финансов консултант. В дъното имаше две врати, едната тип „хармоника“, прикриваща навярно килер. Другата водеше към вътрешността на сградата. Нейде зад нея Фин чу глухото фучене на фотокопирна машина и бръмченето на голям лазерен принтер. Огледа се по-внимателно. Телефонът върху бюрото на „Хюго Бос“ имаше шест външни линии, четири от които светеха. И в това нямаше нищо необичайно.