Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Не знаеше каква е била някога Анализе Куровски, но сега видя суха, мършава старица. Тя го посрещна на стълбищната площадка, облечена с тънка басмена рокля от отдавна отминали времена. На шията й висеше наниз перли. Личеше, че отдавна е надхвърлила осемдесетте и съсухрената й плът се бе превърнала в сбръчкан пергаментов саван за старческите кости и сухожилия. По хлътналото й лице се тъмнееха кафяви петна и червеникави подкожни кръвоизливи. Косата й беше неестествено черна, лъскава и грижливо накъдрена — може би перука. Сред цялата тази разруха пламтяха две тъмни, гневни очи, излъчващи интелигентност и дълбоко огорчение. За да стигне до този апартамент над фризьорския салон в Куинс, бе изминала дълъг и много тежък път.

Холът беше сумрачен и задръстен. До едната стена стърчаха няколко разнородни етажерки, отрупани с евтини украшения и снимки. Още снимки висяха по напуканата мазилка на стените заедно с декоративни чинии и няколко благодарствени месингови плочки. Навсякъде имаше гипсови статуетки на светци и ангели, фигурки на Дева Мария и Исус с трънен венец, кървящи сърца, влъхви. Сред всичко това бе малко странно да се види маслена картина, закачена над газовата камина. Голямото платно в пищна рамка изобразяваше младата Мария, приведена над люлката на младенеца Исус. От горния ляв ъгъл ги гледаха няколко пухкави ангелчета. Картината и нейният автор се разпознаваха от пръв поглед.

— Знаете ли какво е това? — попита свещеникът.

— Естествено — отсече жената. Гласът й бе също тъй сух като изтънялата кожа. — Рембранд. Ескиз за „Светото семейство“ от 1645 година. Завършеният вариант на картината виси в Ермитажа в Санкт Петербург.

— Откъде я имате?

— Подарък от моя съпруг.

— А той откъде я взе?

— Не смятам, че е ваша работа.

— Да, може би имате право.

— Така или иначе не идвате да си говорим за картината. Дойдохте да разпитвате за сина ми Фредерико, нали?

— Може би.

— Не се смущавайте. — Старицата се усмихна. Седна на протрития диван под прозореца. Свещеникът си избра стол, откъдето да вижда смайващата картина на Рембранд. — Акцентът ви е италиански. Рим. Свещеник. Сигурно идвате заради момчето. То винаги е било най-важно.

— Да. Дойдох заради момчето.

— Отдавна ви очаквах.

— Очаквахте ли ме?

— Разбира се. След толкова приказки за канонизиране на Пачели.

— Знаете много.

— Знам всичко — натърти жената. — Цялата история. Тя трябва да бъде разказана и аз ще го сторя.

Свещеникът се усмихна.

— Не вие и не сега.

— Кой ще ме спре? — попита тя и гласът й звучеше като пукот на сухи вейки. — Имам дълг към сина си!

— Аз ще ви спра — отговори тихо свещеникът. — А дългът ви е изпълнен.

До този момент човекът от Рим възнамеряваше да използва пистолета, но сега реши друго. Стана, заобиколи отрупаната масичка за кафе, която ги делеше, пъхна длан под брадичката на старицата, рязко натисна назад и строши съсухрената й шия. Остави я да падне по лице и носът й се счупи върху масичката. Перуката се смъкна, разкривайки розов череп, покрит с рядка косица. Свещеникът сложи пръсти върху сънната артерия, не откри пулс и започна да претърсва апартамента.

Фин Райън седна на скамейката точно срещу „Сейнт Люк“ 11 в Гринич Вилидж и реши, че Майкъл е прав — би било истинска глупост да почукат на вратата на фондация „Грейндж“, за да се опитат да разберат с какво имат работа. Заплахата не беше просто реална, а може би дори смъртоносна. От друга страна обаче, програмата МАГИКА на Бари Корницър не можеше да им помогне по-нататък. Именно заради ограниченията на подобни програми „Екс Либрис“ и други организации като него бяха толкова важни. В края на краищата интернет не представляваше нищо друго, освен един безкраен кипящ казан с полуистини, мнения, откровени лъжи и безумия. Не можеше дори да се нарече Дивият запад на комуникацията и информацията — беше си направо Зоната на здрача. Понякога, и то твърде често, човек трябваше да се обърне към първоизточника.

И ето, сега Фин седеше срещу триетажната каменна сграда на приятна сенчеста улица с изглед към Хъдсън Парк. На запад беше Хъдсън стрийт с някогашния склад на номер 421, днес превърнат в модерна жилищна сграда. До него имаше още една индустриална тухлена сграда с гора от грамадни сателитни антени на покрива. Ако не се броеше ресторантът на ъгъла на Хъдсън и „Сейнт Люк“, улицата беше заета изцяло от жилища. През две пресечки в южна посока шумеше движението по Хюстън стрийт. Беше готова да се обзаложи, че наоколо има поне петдесет заведения, където продават кафе по пет долара чашката.