Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Ами хлапето?

— Сто на сто лъжат за него.

— Защо?

— Може да е важна особа.

— Ватиканските печати?

— Може да са подправени. Или е замесен някой от Рим. Не за пръв път ония божи кравички бъркат в меда.

— Има ли някой на този свят, когото да харесваш, сержант?

— Въпросът не е кого харесвам, сър. Важното е, че знам каквото знам. В ония камиони на двора има купища крадени картини и други боклуци, немците нищо не знаят, вашите хора също нищо не знаят, а на моите момчета им е все едно, дори и да знаят.

— Какво казваш, сержант?

— Казвам каквото вече си мислите.

— Да не би да четеш мисли?

— Войната беше дълга. Човек се учи да чете другите хора.

— И какво четеш в мен, сержант?

— Че такъв шанс се пада веднъж в живота, мамка му… сър.

Когато отговорът най-сетне дойде, всичко стана съвсем бързо. Бари Корницър избърса с палец пяната от горната си устна и се вгледа в монитора.

— Интересна работа — каза той и примига.

— Не ни дръж в напрежение — подкани го Валънтайн.

— Откъде би искал да почнем?

— За предпочитане от началото.

— Значи от така наречения клуб „Кардус“ във Францисканската академия.

— Добре.

— Клубът възниква през 1895 година, когато е основано и самото училище. По онова време в училищата дори насърчават създаването на клубове и тайни дружества. Името му идва от магарешките тръни в училищната емблема, която на свой ред е свързана с шотландския произход на основателите. — Корницър се усмихна на Валънтайн. — Почти като нашето някогашно училище, помниш ли, Майкъл?

— Като че е било вчера.

— Кардус означава „магарешки трън“ — обади се Фин. — Като символа на Шотландия.

— Правилно. Така или иначе, членовете на „Кардус“ са копирали от английския Орден на жартиерата, чиято емблема е също магарешки трън. Дванайсет рицари като дванайсетте апостоли. Дванайсет участници в клуба.

— Но след това клубът е прераснал в нещо друго.

— Да. Към началото на двайсети век, след първия випуск, клубът се превръща в дружество за взаимопомощ като „Череп и кости“ в Йейл. Ако си банкер, услужваш с пари на своя приятел, който се занимава с недвижими имоти. Ако си в правителството, прокарваш такива закони, че твоите хора да разширят бизнеса си.

— Ранна форма на връзкарство — подхвърли Фин.

— Да, нещо подобно. — Корницър помълча. — В крайна сметка дванайсетимата първоначални участници в клуба купуват училището, за да го спасят от банкрут по време на Депресията. По неизвестна причина след Втората световна война решават да минат в сянка — така се появява онази компания в Делауеър. Използват своята адвокатска фирма, за да закупят фиктивна компания, която притежава и клон в Чикаго, наречен „Творческо дружество Макскиминг“. Променят името на фондация „Грейндж“ със седалище тук, в Ню Йорк, на площад „Сейнт Люк“ в Гринич Вилидж.

— С какво се занимават?

— Очевидно с нищо. Нямат юридически правомощия, това е частна организация. Не е длъжна да се отчита на никого, освен на данъчните. Според данъчните декларации става дума за дружество с нетърговска цел, което подпомага галерии и музеи при изследванията на определени творци и произведения на изкуството. В действителност играят посредническа роля. Доколкото може да се провери с МАГИКА, имат няколко много солидни клиенти, включително Нюйоркската епархия и музеят „Паркър-Хейл“. Според програмата почти всички сделки са уредени чрез галерията „Хофман“, чието управление се намира в Берн, Швейцария.

— Наближаваме! — възкликна Фин. Галерията „Хофман“ се споменаваше в сведенията за рисунката на Микеланджело.

— И то повече, отколкото предполагаш. Вашият Джеймс Корнуол е бил почетен член на „Кардус“ преди войната. Гати също, както и някой си Макфий. Корнуол и Макфий са били офицери от сектор G-5 на ОСС — военното разузнаване. Участвали в група специалисти по изкуствата към секция „Паметници, живопис и архиви“, работила в Германия към края на войната.

— А Гати бил свръзка на ОСС в Швейцария. Работел за Дълес.

— Сега става още по-хубаво. Според МАГИКА в архивите на ОСС има ясна поредица документи, сочещи, че Гати е организирал придвижването на Корнуол и неговите хора по така наречения „Ватикански канал“. Осигурил им транспорт от италианското пристанище „Сестри Поненте“ близо до Генуа с кораба „Бачинин Падре“, конфискуван от американците и преименуван на „Суивъл“. Движението им може да се проследи чак до един адрес на Хъдсън стрийт и някаква компания на име „Американ Меркантайл“.