Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Ясно — каза Фин, макар че съвсем не й беше ясно.

— Адаптирах програмата за момчетата от форт Мийд, така че да сравняват съдържанието на телефонни обаждания. Например колко често се срещат определени думи или изречения за даден период. Много е полезно при издирване на терористи.

— Нещо като разузнавателно сито — вметна Валънтайн.

— Да, нещо такова — кимна Корницър с благодушна усмивка.

Той се облегна удобно и преплете пръсти върху корема си. Фин се разсмя. В тази поза беше досущ като Гъсеницата от филма на Дисни „Алиса в страната на чудесата“.

— Прилича ми на магия — каза тя.

Усмивката на Корницър се разшири.

— Жалко, че рядко се срещат хора като теб — каза замислено той. — Всички смятат компютрите за нещо студено. Черно и бяло. А не е тъй, разбираш ли? Може да има нещо такова, що се отнася до хардуера, но в софтуера непременно личи допирът на човешка ръка. Понякога даже се срещат капризни програми.

Фин не бе сигурна, но й се стори, че долавя в гласа му британски акцент.

— Деус екс махина — разсмя се Валънтайн.

— Богът от машината — преведе с усмивка Корницър.

— И двамата сте смахнати — каза Фин.

— Благодаря — отвърна Корницър. — Понякога много държа да оценят лудостта ми. — Той хвърли за миг поглед към Валънтайн. — Обикновено хората се боят да ми кажат, че съм ненормален. — Очите му проблеснаха зад дебелите лещи на очилата. — Мислят си, че ще им източа банковите сметки или ще кажа на жените им с кого кръшкат.

— Правил си и едното, и другото — каза Валънтайн.

— Вярно — призна Корницър. — Но никога със злоба. Просто такава ми е професията, както казват героите в комиксите. — Той печално поклати глава и погледна през прозореца. Навън се виждаше море от университетски сгради. — Понякога ми се иска да бях живял в старите времена. Супермен, Лоис Лейн, Батман и Робин. — Той въздъхна. — Най-много обичах Зелената стрела. Сънувах как си правя вълшебни стрели, дето могат да правят всякакви фокуси и да повалят злодеите. Жалко, че не помня истинското му име.

— Оливър Куин — тихо подсказа Валънтайн. — По прякор Бързака.

— Не знаех, че си му поклонник.

— Не съм. Въртя търговия с книги, забрави ли?

Корницър се разсмя.

— Не бих го нарекъл точно така.

— Много ми е приятно да слушам как си разменяте стари спомени — намеси се Фин. — Сигурно след малко ще се разприказвате за Уудсток, но аз имам убийства за разнищване, тъй че…

— Идете да се поразходите из студентското градче — каза Корницър. — На ъгъла на Сто и четиринайсета улица и „Бродуей“ има кафене. Вземете ми капучино, двойно, с обезмаслено мляко и изкуствен подсладител. След около половин час ще имам какво да ви предложа. Трябва ми време, за да обработя всичкия материал.

— Добре — кимна Валънтайн и се изправи. — Значи капучино с обезмаслено мляко и изкуствен подсладител. След половин час.

— Двойно.

— Двойно.

— В тоя занаят човек трябва да бъде точен.

Корницър се усмихна на своя приятел, после насочи цялото си внимание към монитора и клавиатурата.

Сержантът стоеше в грамадната лятна кухня на фермата. В голямата каменна камина пламтеше буен огън, за да прогони утринния хлад. След атаката бяха оцелели седемнайсет души, девет от тях цивилни, две жени и едно малко дете. Повечето американци пазеха отвън неколцината немски войници или проверяваха бараките и охраняваха периметъра. Сержантът, Корнуол, Тагарт и Макфий бяха единствените американци в къщата. Само сержантът носеше оръжие — автомат, взет от един от мъртвите германци, които намериха в развалините на камбанарията.

Корнуол съставяше списък.

— Представете се един по един.

— Франц Еберт, директор на музея в Линц.

Едър червендалест мъж, малко над трийсетте. Бюрократ.

— Волфганг Крес, Специална команда „Розенберг“, Парижки отдел.

— Ана Томфорд, също от музея в Линц, ако разрешите.

Тъмнокоса, млада, изплашена.

— Ханс Вирт, Специална команда „Розенберг“, Амстердам.

— Доктор Мартин Цайс от Дрезденския музей.

Достолепен брадат мъж на около шейсет години. Болнав и бледен, със сипаничаво лице като старо сирене. Всеки момент може да го тръшне удар, помисли си сержантът.

— Чие е детето? — попита Корнуол.

Момчето беше на седем или осем години. Досега не бе казало нито дума. Изглеждаше височко за възрастта си, с много тъмна, почти черна коса, широки бадемови очи, мургава кожа и широк патрициански нос. Приличаше по-скоро на италианче, отколкото на германче. Жената до него понечи да заговори, но Еберт от Линц я прекъсна.