Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Фалшивият свещеник седеше в прашното мазе на църквата „Сейнт Джоузеф“ в Гринич Вилидж и преглеждаше материалите, които му носеше една доброволна сътрудничка с мъченическата физиономия на жена, поела върху плещите си тежестта на целия свят. Вече часове наред се ровеше из старите архиви и не пропускаше да въздъхне печално при доставката на всеки пореден наръч пожълтели от времето папки.

Това тук нямаше нищо общо с мъглявата логика на ефирното електронно пътуване из базите данни на хиляди сървъри и търсачки; беше истината на избледнялото мастило върху реални исторически документи, готови от старост да се разпаднат в ръцете ти. Прелиствайки папките, свещеникът имаше чувството, че наоколо витаят призраците на хиляди чиновници, че чува ехо от тракане на пишещи машини и тихо скърцане на пера. Да, скучно, но в крайна сметка не се оказа особено трудно да проследи дирята на Фредерико Боте през годините на неговото съзряване.

Както и да се казваше наистина, каквито и интереси да го свързваха с висшето духовенство в Светия град, детето бе пристигнало в Ню Йорк на 11 юни 1946 година с кораба „Батъри“ от презокеанската линия „Гдиня-Америка“, идващ от полския град Гданск. Бланка на емиграционните власти от Елис Айлънд потвърждаваше, че Фредерико е на седем години и пътува със своята бавачка, фройлайн Анализе Куровски, германска гражданка. За месторождение бе посочено италианското градче Ла Грацие, където за него се грижили сестрите от манастира „Сан Джовани Ал’Орфенио“. Графата за име на майката беше празна, но отстрани едва се различаваше изписано с молив име: Катерина Анунцио. Въпреки недомлъвките фалшивият свещеник умееше да чете между редовете: Фредерико беше незаконно дете, отгледано от монахините, а след това предадено под грижите на германка с полско име.

След пристигането в Америка Фредерико бе попаднал за две години в сиропиталището „Сейнт Люк“, после го прехвърлили в училището към църквата „Сейнт Джоузеф“, където бил записан като ученик „по стипендия“. Оценките му бяха отлични, особено по чужди езици и изкуства. Предполагало се след завършване на училището да постъпи в някоя от местните семинарии, където да бъде подготвен за свещеник. Всъщност сведенията от енорийските архиви прекъсваха през 1952 година, когато детето било осиновено от сержант Брайън Торп и съпругата му, живеещи в Уудсайд, Куинс. Интересно — правните услуги по осиновяването бяха осигурени от „Топинг, Холиуел енд Уайтинг“, същата призрачна фирма на несъществуващи хора, която бе създала и тайнствената фондация „Грейндж“. Още по-интересно изглеждаше, макар вероятно да ставаше дума за съвпадение, че фондацията „Грейндж“ сега имаше седалище на площад „Сейнт Люк“ — същото име като сиропиталището, в което бе израснал Фредерико Боте, днес известен може би като Фред Торп.

Фалшивият свещеник усети познатото чувство на стягане в гърдите. Кръгът се затваряше. Вече наближаваше краят.

Сътрудничката се появи с още папки в ръцете. Човекът от Рим я озари с лъчезарна усмивка и попита дали ще може да му намери нюйоркски телефонен указател.

— За кой район? — запита жената и отново въздъхна.

В биографията на Бари Корницър имаше както редица мрачни петна, така и немалко факти, с които да се похвали. Стигаше само да се изтъкне, че е работил като съветник на неколцина президенти на Съединените щати и Бил Гейтс. Освен това беше съученик и стар приятел на Майкъл Валънтайн.

След гимназията пътищата на двамата се разделиха. Няколко години Корницър се занимава с какво ли не: обикаляше на автостоп из Щатите и Европа, преподаваше английски на ирански военни пилоти, пасеше овце в Шотландия, после замина за Сиатъл, където работи известно време в книжарница за комикси, за да се издържа по време на следването. Спеше в кола на един от паркингите в колежа. Завърши класическа литература, отхвърли няколко изгодни предложения за работа, включително преподавателско място в Оксфорд, после пак се хвана да учи. След няколко години завърши право и издържа изпитите на Калифорнийското адвокатско дружество, макар че нямаше и един ден практика. Към средата на седемдесетте години се включи в програмната група на Бил Гейтс в Сиатъл и подпомогна старта на „Майкрософт“, но накрая отново се отдели, за да гони собствени интереси, тоест да прониква незаконно във всяка по-значителна база данни из целия свят.

В средата на деветдесетте години получи федерална доживотна присъда, но в последния момент бе спасен от стария си приятел Майкъл и накрая попадна в Колумбийския университет, където се захвана с почтена работа — поне на пръв поглед. Както мнозина от ранните хакери, той узакони дейността си чрез „консултации“ за същите организации, чиито тайни бе крал някога, включително „Ей Ти енд Ти“, ФБР, ЦРУ, „Чейс Банк“, „Банк ъф Америка“ и неговите любимци — „Уол Март“. Според Корницър „Уол Март“ беше най-опасната компания на света, следваща безусловно идеята на своя основател Сам Уолтън за завладяване на света чрез разпродажби на занижена цена.