Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— И какво ще правим сега? Онзи Дилейни трябва вече да е проумял, че не съм замесена в заговор за убийството на Питър. Защо просто не отидем в полицията?

— Нещата не опират само до твоя приятел. Вече става дума за Кроули, Гати и Кресман. Четири убийства за четири дни и крадени картини за милиони долари. С такъв мотив като нищо ще влезеш за дълго в затвора, или пък ще те убият, преди да мигнеш. Случайно си се натъкнала на заговор с участието на важни хора — хора, които имат какво да крият и ще го крият на всяка цена. Няма да се обръщаме към полицаите, докато не разберем кои са тия хора и докъде стига заговорът.

— Не виждам логиката. Доколкото разбрах, тия хора са били богати. За какво са им още пари?

— Според мен въпросът не е до парите.

— А до какво?

— Власт. В библиотеката имам поне хиляда тома за подобни групи, от тамплиерите и тъй наречените илюминати до масонските ордени. Борбата никога не е за пари. Тия хора търсят власт и средства, за да я удържат. Добрата стара американска ксенофобия. Хората се боят от промените, затова се обединяват в опит да ги осуетят. Китай се е опитвал да не обръща внимание на външния свят цяло хилядолетие, но сега и там нещата почват да се променят.

— Не за пръв път се сблъскваш с това, нали? — попита Фин.

— Ние всички се сблъскваме с него — отвърна Валънтайн. — Непрестанно. Битката между новото и старото не спира от зората на времето. Сега просто се сблъскваме с поредния вариант.

— В онзи списък на попечителите има дванайсет имена. Аз проверих само няколко. Как ще разберем коя е следващата жертва на убиеца?

— Няма начин да разберем. Дори не знаем дали е имало само три убийства — Кроули, Гати и Кресман. Питър Нюман смяташе, че шефът на Кроули, Джеймс Корнуол, е починал от естествена смърт. Може да греши.

Фин протегна ръка и с всичка сила обви пръсти около китката на Валънтайн.

— Добре, повтарям въпроса. Какво ще правим сега?

— Ще се разровим по-надълбоко. Трябва да разберем какъв е залогът и кои са играчите. — Той помълча. — Ще посетим един мой приятел, хакер.

— Хакер?

— Компютърен маниак. Казва се Бари Корницър. Някога бяхме съученици.

Той гледаше дребните фигурки върху страницата, подредени между дърветата, грижливо изрисувани и оцветени като миниатюрни пътни знаци, сочещи хода на времето след застиналия миг, който обозначаваха. Тук те изглеждаха живи и здрави, без да знаят, че скоро някои от тях ще бъдат мъртви и изтрити също тъй грижливо, както бяха нарисувани. Той се взря в тях, вгледа се в кървавата страница и изведнъж попадна в друг, несъществуващ свят. Или по-точно съществуващ в едно отдавна отминало време.

Атаката започна точно в шест сутринта. Зората изгряваше като мътна пурпурна линия, а хората се движеха като тъмни, безплътни призраци из бавните ивици мъгла над росните полета. Гледайки през амбразурата на разбития танк, сержантът видя как разцъфна първият изстрел на базуката и след няколко секунди чу тежкия тътен на взрива. Кулата и снайперистът — това бе решаващо. Почти мигновено въздухът се изпълни със звуци. Първият удар на базуката изкърти част от камбанарията, но не достатъчно, за да унищожи снайпериста. Сержантът чу глухия трясък на мощната карабина, търсеща мишена сред гъстите дървета оттатък пътя, после базуката пак се обади и този път разруши цялата горна част на камбанарията. Навсякъде се разлетяха камъни, керемиди и парчета мазилка. Кулата навярно беше построена най-напред от дърво — дърво, изсъхнало като барут през изминалите векове. Миг след втория изстрел на базуката цялата камбанария лумна като факла. Дотук със снайпериста.

Сега сержантът чу отмерения, ритмичен тътен на минохвъргачката, изстрелваща към портата заряд след заряд. Той приготви за стрелба двете картечници, завъртя ги така, че да сочат приблизително към едва видимия покрив на хамбара и централната къща, сетне откри огън. По глезените му се посипаха гилзи, картечните ленти подскачаха в такт с кратките откоси. На всеки няколко секунди сержантът спираше, изместваше леко прицела и отново стреляше, гледайки как петимата от групата на Рийд се разтеглят във верига, за да достигнат страничната стена на оградата.

Най-напред Рийд и Пикси Мортимър изскочиха от гората при първия изстрел на базуката и притичаха през черния път. От канавката се добраха до голямата скала в средата на наклоненото поле. Другите трима, Патерсън, Дорм и Титълбаум, ги последваха почти веднага и скочиха в първата от плитките вдлъбнатини — може би някогашни напоителни канали или останки от дренажна система.