Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— И вие предположихте, че това е свързано със сексуалните наклонности на Корнуол?

— Така изглеждаше. Какво друго може да е?

— Корнуол не ви ли каза?

— Не. А и аз не го попитах.

— Този клуб имаше ли си име?

— Да. Дружество „Кардус“.

Валънтайн се навъси.

— На латински това означава „магарешки трън“.

— Знам — каза Ташен. — Странно име за клуб на хомосексуалисти. Подхожда по-скоро за название на студентско братство.

— Той каза ли ви нещо за групата?

Ташен поклати глава.

— Нито дума.

Някъде в дъното на апартамента тихо забръмча телефон. Ташен отпи една последна мъничка глътка уиски, остави чашата на масичката и стана. Без да бърза, напусна стаята и изчезна. Звъненето спря и Валънтайн смътно чу приглушения глас на консултанта.

Изправи се и отиде да разгледа картината на Шнабел. Тя изобразяваше неясен силует на етиопец и човешки череп отстрани на фона на планина. Долната част на картината беше облепена с парчета от порцеланови съдове. Никога не бе харесвал творчеството на Шнабел и тази картина също не го впечатли. Счупените чинии винаги му напомняха за Зорба Гърка. От друга страна, художникът се бе прочул тъкмо заради тия идиотски късове порцелан. Простотията като изкуство.

Ташен влезе отново и той се обърна.

— Беше Питър Нюман.

— Да?

— Той знаеше, че идвате при мен. Смята, че трябва да ви съобщи. Току-що го е чул по новините.

— Какво?

Ташен въздъхна дълбоко.

— Джордж Гати. Бил е убит. Някой го е наръгал с нацистки церемониален меч.

Лейтенант Винсънт Дилейни от Специалния полицейски отряд стоеше насред хола на генерал Джордж Гати и гледаше тялото върху кафявия кожен диван, нанизано на шиш като парче говеждо. Убиецът на грозния старец се беше престарал. Според помощник съдебния лекар Бандар Сингх шейсетте сантиметра стомана бяха натъпкани в гърлото на убития, докато острието излезе през перинеума, тоест някъде между сбръчканите му топки и пъпчивия задник.

Криминалистът Пъткинс заяви, че това обяснява миризмата: по пътя надолу наточеното като бръснач острие бе срязало цял куп важни органи, стомаха и червата. Нямаше съмнение, че мечът е нацистки, защото дръжката представляваше орел с грамадна свастика в ноктите. И най-лошото — всичко беше на показ. Гати бе умрял само по халат и се виждаше всеки сантиметър от старото му съсухрено тяло. Светкавиците на фотоапаратите тихо съскаха, докато Пъткинс и неговите колеги мереха и оглеждаха. Същинска холивудска премиера за мъртвия дъртак.

Били Бойд тежко пристъпи към него, стиснал бележник в месестата си ръка.

— Значи това тук май съвпада с предишния случай.

— И с обаждането на заместник-шериф Доуг от Алабама. — Дилейни поклати глава. — Дори не знаех, че Алабама има крайбрежие.

— И аз — каза Бойд. — Мислех, че е навътре в сушата.

— Не че това има нещо общо с покойника.

— С нашия ли?

— Не, с онзи от Алабама.

— Но трябва да има връзка, нали? — промърмори неуверено Бойд.

— Първо имаме един специалист по изкуствата с нож в гърлото. Онзи от Алабама е някакъв голям колекционер на картини, наръган с шише от водка, а нашият генерал си е имал работа с нацистки последовател на княз Влад Цепеш. Връзка, казваш? Да, Били, не е съвсем изключено да има някаква връзка.

— Кой е княз Влад Цепеш?

Дилейни въздъхна.

— Състезател по кеч. Върви да си поговориш със Сингх, Били. Ако можеш, разбери часа на смъртта.

— Дадено, шефе.

Всъщност Дилейни не се нуждаеше от потвърждение. По облеклото на генерала личеше, че е спял или е отивал да си легне, тоест убийството беше извършено предната нощ. Икономът Бъртрам Торънс имаше апартамент в сутерена, където живееше със съпругата си, която работеше като готвачка на генерала. И двамата твърдяха, че не са чули нищо.

Също както с Кроули от музея, щеше да има много заподозрени. В онзи случай те наброяваха около петстотин — гостите от приема в голямата зала. А тук по всичко личеше, че снощният посетител на генерала е дошъл с намерение да му продаде меча, използван за убийството.

Вече бяха намерили в предния коридор дълга кутия с кожена облицовка и копринена тапицерия отвътре. Дилейни не разбираше и дума немски, но веднага разпозна имената Ромел и Адолф Хитлер. Можеше да се предположи, че става дума за големи пари и генералът е проявил искрен интерес. Той явно беше сериозен колекционер, тъй че не изглеждаше чак толкова необичайно да посреща по халат среднощни гости. Разпитът на иконома швейцарец водеше до същия извод: генералът често бе приемал късни посетители.