Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

На екрана почти мигновено изникна дигитална снимка на картина, изобразяваща жена, която се подпира на лакът пред някакъв пъстроцветен фон, може би цветя.

Текстът отдолу гласеше:

„Algerian Woman Leaning on her Elbow

Облакътена алжирска жена

1881

Височина: 41,3 см (16,26 инча), ширина 32,2 см (12,68 инча)

Галерия «Хофман», Ню Йорк, 1995

Преоценена: Художествен музей «Паркър-Хейл», 1993

Дарение на фондация «Грейндж», 1957“

— Нищо не схващам от тия глупости.

— Това е списък на картини.

— Ти май наистина ме смяташ за голям тъпанар. Това го разбрах, Кени, макар да не съм учил в някакъв си скапан колеж.

— Чрез буквените кодове списъкът е свързан с допълнителни сведения.

— А кодът представлява съкращение от името на картината. И това го разбрах, Кени.

— Останалото се нарича „сведение за произхода“. Откъде идва картината, през чии ръце е минала и тъй нататък.

— И какво?

— Там е работата, че всичките имат една и съща история. Фондацията „Грейндж“ ги дарява на онзи музей „Паркър-Хейл“, той пък се отървава от тях, като ги продава на галерията „Хофман“. После галерията пробутва картините на частни лица като нашия Кресман.

— Който бива накълцан на панделки в собствения си басейн.

— Мислиш ли, че между едното и другото има нещо общо?

— Да, купища пари.

— Но нищо не е откраднато.

— Можеш ли да събереш всички суми от списъка?

— Мисля, че да.

Кени затрака по клавиатурата. След една-две минути на екрана се появи крайната цифра: „$ 273 570 000“.

— На един-единствен човек? — възкликна Кени. — Леле боже!

— Мисля, че вече не сме в свои води, Кени — каза Изи. — От плиткия край стигнахме до дълбокото.

И той се разсмя. На Кени изобщо не му беше до смях.

Апартаментът на Ерик Ташен на Пето авеню се намираше на най-горния етаж на сграда от четирийсетте години, точно срещу Сентръл Парк, и предлагаше великолепен изглед към зелените морави на парка. Доколкото можеше да прецени Валънтайн, самият апартамент беше сравнително скромен — пет или шест стаи, една спалня и кабинет, но мястото, изгледът и картините по стените го правеха едва ли не безценен. В коридора висеше портрет на Джон Уейн от Анди Уорхол, картина на Рой Лихтенщайн заемаше почти цяла стена в хола, а срещу нея бе закачено платно на Джулиан Шнабел, облепено с парчета натрошен порцелан. Нямаше никакви признаци за семейното положение на домакина, не се долавяше следа от женско докосване, впрочем нищо не говореше и за мъжко присъствие. Можеше да се предположи, че Ташен живее сам.

Самият Ташен беше строен, елегантно облечен с бяла копринена риза, шити по поръчка джинси и скъпи мокасини на бос крак. Не носеше никакви украшения, освен обикновен стоманен часовник на китката. Изглеждаше около петдесетгодишен, с тъмна коса, леко прошарена на слепоочията. По гладко избръснатото му лице не се виждаше нито една бръчка. Когато посрещна Валънтайн на прага, носеше очила за четене с червена рамка и държеше в ръка вестник „Ню Йорк Таймс“. Той въведе посетителя в хола, настани го на старичък кожен диван и седна в креслото от другата страна на стъклената масичка за кафе.

— Колекционирате творби от шейсетте и седемдесетте години — каза Валънтайн, гледайки към грамадното платно на Лихтенщайн зад гърба му. Картината изобразяваше диван и кресло, почти като тези, на които седяха. Малка колекционерска шега.

Ташен сви рамене, после се изкашля и почна да декламира:

— Захвърли тя плетка, чекръка заряза, три крачки направи през стаята празна, но щом върху шлема перото видя, към Камелот взора обърна си тя. От вятъра плетката литна навън, след туй огледало строши се със звън. „Поличба!“, провикна се лейди Шалот. — Той се усмихна. — Когато почти десет години живееш с Уилям Холман Хънт, Бърн-Джоунс и прочее, готов си да закачиш по стените всичко друго, но не и тях.

— Още ли работите като уредник?

— Още? — повтори Ташен. — Да не би да намеквате за „Паркър-Хейл“?

— Питър ли ви се обади?

— Иначе нямаше да ви приема. Отдавна работя с галерия „Нюман“. Той ми каза, че се интересувате от крадено изкуство; по-точно заграбено през войната.

— Не съвсем.

— А какво?

— Интересува ме Джордж Гати.

— Все същото. Гати купува и продава крадени картини, всички го знаят.

— Има ли връзка с „Паркър-Хейл“ и ако да, каква точно?

— Санди купуваше и продаваше на Гати.

— Под „Санди“ имате предвид Алегзандър Кроули?

— Да.

— Били сте колеги.