Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

„Алфред Андрю Уортън

Лоудър Дж. Корнуол

Адмирал Тобиас Гати

Джонас Хейл Паркър Трети

Орвил Дюпон Хейл

Джероум К. Кроули“

Нямаше място за съвпадение, просто нямаше. А. А. Уортън навярно бе дядо на сегашния директор, Лоудър Корнуол трябваше да има роднинска връзка с покойния директор на „Паркър-Хейл“ Джеймс Корнуол, Джонас Паркър и Орвил Хейл бяха потомци на основателите на музея, Тобиас Гати явно бе свързан с генерала, а Джероум К. Кроули — с Алегзандър Кроули. Не беше съвпадение, но нямаше и истинска връзка. Какво общо имаха шестима попечители на едно училище от трийсетте години с две съвременни убийства и една изгубена страница от бележник отпреди половин хилядолетие? Загадките са си загадки, тази обаче граничеше с невъзможното.

Фин откъсна очи от записките и огледа стаята с нейния декор, взет от историите за Шерлок Холмс. Припомни си една мисъл на литературния детектив: „Когато отхвърлиш невъзможното, останалото трябва да бъде истина, колкото и невероятно да изглежда“. И тъй, ако можеше да се вярва на знаменития Холмс, връзката съществуваше. Просто Фин не я виждаше. Следващите два часа пред компютъра обаче не проясниха нещата. Проучването на имената и връзките помежду им само още повече замъгли картината.

Използвайки търсачката ISPY, „Гугъл“ и всичко друго, за което се сещаше, Фин провери не само първите шест имена, но и останалите за целия период след 1934 година. За разлика от училища като „Филипс Андовър“ в Масачузетс, сред чиито възпитаници се срещаха какви ли не фигури — от създателя на Тарзан до видни гей активисти и неколцина президенти на Съединените щати, Францисканската академия сякаш се бе специализирала да създава хора, умеещи да остават под ръба на общественото внимание. От дванайсетте попечители, поели ръководството на училището през 30-те години, нито един не бе истинска първокласна фигура. Паркър и Хейл — обикновени наследници на семейния капитал, а не негови създатели като например Вандербилт или Рокфелер. Гати — дори не истински адмирал, а контраадмирал и единственият плавателен съд, наречен на негово име, не беше крайцер или самолетоносач, а обикновен кораб за военни доставки през Втората световна война. Джероум Кроули — адвокат, сътрудник на Бил Донован, който оглавил службата за военно разузнаване ОСС, по-късно прераснала в ЦРУ. Всичките дванайсет попечители бяха подобни фигури: сенатор, но не губернатор или президент; министър, но не държавен секретар; заместник-директор на ЦРУ. Всъщност, станеше ли дума за управление, попечителите, а по-късно и техните синове, никога не заемаха изборни длъжности. Ставаха сътрудници във върховния съд, но не и върховни съдии. В бизнеса и всяка друга житейска област историята се повтаряше: не ставаха прочути, но не предизвикваха скандали и нито един от тях не бе стигал до уволнение. Сякаш всичко беше грижливо планирано и малко по малко Фин почна да долавя неясната схема: попечителите и техните потомци не бяха водачи и реформисти, а бюрократи и ковчежници — хората, които притежават реалната власт и я запазват най-дълго. Президентът стои на върха четири години, най-много осем, един сенатор може да изтрае половин век и ако е достатъчно хитър, тихомълком да се вмъкне в най-важните комисии. Един бизнесмен може да колекционира като пощенски марки участията си в управителни съвети, без почти никой да знае кой е и с какво влияние разполага. Ефективност за сметка на самолюбието. Власт в сянка. Тия думи биха подхождали за девиз на училището.

Единственото друго сведение, което Фин успя да открие, бе фактът, че дванайсетимата попечители са закупили Францисканската академия от името на някаква организация, наречена клуб „Кардус“. Кардус се оказа латинска дума, означаваща „магарешки трън“, може би намек за тръните в емблемата на училището. Срещаха се неясни сведения и за езическа секта на сатанисти с подобно име. Доколкото можеше да прецени, клуб „Кардус“ бе престанал да съществува през 1945 година и по-нататък не се споменаваше. Като провери сайта отново, Фин откри, че цялото му съдържание е запазено като авторска собственост на Дружеството на възпитаниците на академията, което пък се оказа търговско дружество, регистрирано по незнайни причини в щата Делауеър.

Тук вече Фин вдигна ръце. Всичко беше прекалено объркано. Тя погледна часовника, откри, че денят почти е отминал, и си събра записките. Може би Майкъл щеше да открие смисъла в тях. Тя се усмихна. В мислите си вече го наричаше Майкъл. Любов, опит за убийство и отчаяно бягство — бе преживяла всичко това само за седемдесет и два часа. Тя стана, протегна се, после прекоси сумрачния лабиринт между библиотечните рафтове и тръгна към асансьора.