Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Тъкмо бе набол на вилицата първото чушле и го въртеше из маринатата, когато с крайчеца на окото си зърна Кени Фризъл. Кени беше местен развейпрах и за съжаление негов партньор — вторият човек в тъй наречения детективски екип на Гълф Шоурс. Третият, който се занимаваше със служебните кучета, беше свестен дядка на име Ърл Рей Пашър, влюбен единствено в своето грамадно, лигаво и вечно ухилено псе с невероятното прозвище Ел Кабонг.

За Кабонг нямаше по-голямо щастие от това да души подпухнал удавник, куфар с кокаин, нелегален парник с марихуана или да проследява по черните пътища покрай реката откъде точно е минал фургон с монтирана в него лаборатория за производство на амфетамини. Толкова добре си вършеше работата, че колегите от цяла Алабама и съседните щати редовно го викаха на помощ заедно с Пашър. В Гълф Шоурс едва ли имаше нещо миризливо, което да не е подушено поне веднъж от Кабонг.

Кени приличаше на герой от рисувано филмче, облечен в костюм. Имаше късо подстригана коса с цвят на морков, мускулатура като на Попай и физиономия досущ като на телевизионния куклен герой Хауди Дуди, само дето не беше толкова стар, че да го помни. Единствената причина да го назначат за детектив беше, че имаше завършен двегодишен курс по наказателно право в местния филиал на Щатския обществен колеж. Кени не спря пред бюфета, даже не се изкуши да го погледне. Дори не си взе чаша кафе. Просто крачеше напред с грамадните си черни обувки и луничките по закръглените му бузи грееха ослепително. За разлика от Изи, който след три години работа тук бе придобил дълбок загар с цвят на отлежал чай, Кени не почерняваше. Само изгаряше и се белеше. Вечно изглеждаше, сякаш някой го е обработил с бензинова лампа или току-що е излязъл от фурна за пица. Докато го гледаше как се приближава, Изи почна да губи апетит. Кени изглеждаше сериозен. Дори по-зле — изглеждаше уплашен.

Младият детектив седна срещу партньора си.

— Имаме проблем, Из.

— Не, ти имаш проблем. Още нищо не си ми казал, тъй че продължавам да се наслаждавам на закуската си.

Изи подбра парче бекон, омота с него едно чушле, лапна хапката и започна да дъвче с ококорени очи като Хоумър Симпсън от рисуваните филми. С тоя номер почти винаги караше Кени да се разсмее. Но не и този път.

— Имаме тяло в плувен басейн.

Изи въздъхна. Кени страшно обичаше да изтъква образованието си, затова никога не говореше направо.

— Сигурно искаш да кажеш „труп“?

— Аха.

— На старец?

— Аха.

— Добре де, старците редовно се давят в басейни.

— Само че тоя не се е удавил. Поне аз така смятам. Изглежда, че е умрял от кръвоизлив в басейна. Плава с лицето нагоре и водата е червена.

Това с „лицето нагоре“ изглеждаше малко странно. Обикновено удавниците изплаваха с гърба нагоре.

— В дълбокия край на басейна ли е, или в плиткия?

— В плиткия.

Ясно. Вероятно дъното пречеше на тялото да се преобърне.

— Някой обади ли се на Маги?

— Вече пътува насам.

Гълф Шоурс имаше късмета областният съдебен лекар да е жена, специализирала не само медицина, но и патология, която работеше в моргата на областния медицински център във Фоли, само на десет минути път по шосе 59. Също като Изи, Маги беше прехвърлила наскоро петдесетте, но имаше задник на осемнайсетгодишно момиче и отлично го знаеше.

— Да не е кръвоизлив от хемороиди? — подхвърли Изи.

Кени изкриви устни в нещо средно между подигравателна усмивка и гримаса на отвращение. Човек с правно образование не се шегува, когато става дума за евентуално убийство. Изи пък не пропускаше да се шегува дори за невероятния брой пешеходци с бастуни, загиващи всяка година при пресичане на крайбрежния булевард. Наричаше го „годишната пътна жътва“ и отбелязваше мъжете като катерици, жените като бобри. За Изи смъртта бе просто професия, за Кени — призвание.

— Мисля, че е било убийство — изрече Кени с натежал от предчувствие глас.

— Защо? — попита Изи. — Има какви ли не кръвоизливи. Може да е страдал от рак на белите дробове, от емболия или нещо подобно.

— Мисля, че не е бил добре с очите или очилата му са се замъглили.

— Какво общо има това?

— Дъното на басейна е осеяно със строшени шишета.

— Шишета?

— Да. Взимаш бутилка, трошиш я и хвърляш парчетата в басейна. Аз имам отлично зрение и пак едва ги забелязах. Стотици са. Изглежда, човекът е плувал, после понечил да излезе откъм плиткото и се нарязал жестоко. Да не говорим за онова дълго парче стъкло, дето стърчи от устата му. Няма начин да е случайност.