Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Валънтайн погледна часовника си, после се озърна към потъмнялото каменно здание отвъд площада. Наоколо не помръдваше нищо, освен листата на дърветата. През една пресечка бучеше уличното движение. Фин смътно си припомни няколко реда от един сонет на Едгар По за мъртвата му любима. Помъчи се да не мисли какво лежи под нея, заровено дълбоко в недрата на парка. Стари тайни. И още по-стари кости.

— Време е да тръгваме.

— Добре.

— Казах на Бари всичко, което знаем. Ако не му се обадя до полунощ, той ще съобщи на един свой приятел от ФБР какво сме открили.

— Е, и това е утеха — каза Фин с малко пресилен смях.

Двамата станаха и тръгнаха през площада. Зад тях децата подскачаха в полумрака.

Прекрачиха в тъмната сграда. Пред тях отдясно беше таблото на алармата. Върху него гневно пулсираше червена светлинка. Валънтайн пристъпи напред и набра поредица от цифри. Червената лампичка изгасна и светна зелена.

— Дотук беше лесно — прошепна Фин.

— Това не ти е някакъв филм със свръхмодерни технологии — отвърна Валънтайн. — С времето хората стават небрежни и почват да пренебрегват дори най-основните изисквания. — Той сви рамене. — Освен това на кого би му хрумнало да се вмъква в подобна сграда? Всички смятат, че тук има само купища документи.

— Може да е точно така — каза Фин. — Може би грешим.

— Ти каза, че дежурният със скъпия костюм носел пистолет.

— Сигурна съм.

— Значи не грешим. Никой не пази документи с въоръжена охрана.

Валънтайн спря за момент да огледа картината зад бюрото.

— Виж, за това наистина трябва охрана.

Бързо прекосиха приемната и продължиха по коридора към централната част на сградата. Фин остави чантата върху едно от бюрата и дръпна ципа. Валънтайн извади отвътре масивен фенер, включи го и плъзна лъча из стаята. Всичко беше както на видеозаписа: голямо правоъгълно помещение без прозорци, със стълбище покрай дясната стена. Три бюра и няколко шкафа. Вратата в дъното водеше към малка заседателна зала с дълга маса и шест стола около нея. Над старинната камина отляво висеше картина. Беше твърде тъмно, за да я разгледа добре; някакъв неясен пейзаж. Още една врата водеше към задната част на сградата. Оказа се заключена. Фин пристъпи напред с ключовете и ги изпробва един по един, докато откри подходящия. Завъртя го и вратата се отвори. Двамата минаха през нея.

— Това вече е интересно — прошепна Валънтайн.

Стаята беше съвършено празна. Прозорецът на отсрещната стена беше зазидан, а някогашната врата бе заменена с плъзгащ се механизъм, каквито обикновено използват в гаражите. Вместо под от черешово дърво, както в другите стаи, тук имаше широки дъбови дъски, почернели от старост. Оригиналният под.

— Товарна рампа — каза Валънтайн. — На схемите в старите застрахователни архиви се вижда задно дворче с изход към Варик стрийт. Вратата сигурно води натам.

— Не виждам за какво им е, щом нямат нищо за товарене — каза Фин.

— Виж. — Валънтайн посочи с пръст квадратно очертание в центъра на пода. Той плъзна лъча по стените. До механизма на тежката задна врата имаше голям бутон, почти като онзи за повикване на асансьора в „Екс Либрис“. — Натисни го.

Фин прекоси помещението и удари бутона с длан. Раздаде се бръмчене и част от пода с размери два на два метра бавно плъзна нагоре. Появи се метална клетка, която постепенно растеше, докато накрая се разтърси и спря.

— Какво е това, по дяволите? — попита Фин.

Валънтайн насочи лъча на фенера към отворената клетка.

В горния край имаше метална плочка с щампован надпис: „Братя Отис, Йонкърс, щат Ню Йорк, 1867“.

— Не успях да открия нищо за първоначалните собственици на сградата, но сигурно са държали кръчма или малък хотел. Това трябва да е товарният асансьор, с който са изнасяли бъчви и храна от подземния склад. — Валънтайн прекрачи в клетката и завъртя лъча. На една от страничните колони забеляза бутон. — Вижда ми се безопасно.

Фин гледаше с ужас.

— Искаш да слезем с това нещо?

— Не виждам друг начин.

Той й махна с ръка. Фин колебливо прекрачи върху стария стоманен под на клетката и Валънтайн натисна бутона. Клетката тромаво пое надолу. Когато спря, отвсякъде ги обгърна мрак. Излязоха от асансьора и Валънтайн зашари с лъча наоколо. Намираха се в съвсем съвременно на вид подземно помещение с бетонни стени, пълно с кутии и сандъци. Валънтайн откри електрически ключ и го щракна. Над главите им с пращене грейнаха луминесцентни лампи.