Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Подземието беше с размерите на цялата къща — дълга тясна зала, обзаведена с най-модерно оборудване за опаковки. Имаше малък склад за дъски, триони, работни маси, метални ленти за стягане на сандъците и дори машина за правене на пълнеж от стиропор. Впечатляващо. На едната стена бръмчеше климатик, въздухът в залата беше прохладен и сух. До товарния асансьор бяха подредени няколко неголеми сандъци с етикети и баркодове. Всички бяха адресирани за клонове на галерията „Хофман“ по целия свят и всички имаха прикрепен отстрани найлонов плик с вече попълнени митнически документи. В ъгъла на стаята имаше метално бюро с компютър и принтер за етикети. Валънтайн извади ножче от чантата си и сряза един от пликовете.

— Формуляр 4457, декларация само за стоки. Едно от най-големите предимства в търговията с произведения на изкуството — не се облагат с мито. Пренасяш милиони през границите, без някой да те погледне накриво.

Валънтайн взе лост от най-близката работна маса и се зае да отваря един от малките сандъци. Капакът най-сетне падна и той внимателно извади съдържанието.

— Рембранд, „Възкресението на Лазар“. В неизвестност от 1942 година. Открадната от еврейски търговец на картини в Амстердам.

— Стига ли ти като доказателство?

— Не. Трябва да намерим останалото.

— Не е тук.

Валънтайн огледа залата.

— Първо трябва да установим размерите на това „тук“.

Той отиде към другия край на подземието и огледа стената. Здрава тухлена зидария. Не се виждаше нищо, което да прикрива някаква тайна врата.

— Трябва да е тук. Стоим срещу парка. — Той се озърна. — Страничните стени опират в съседните сгради, а задната води в погрешна посока.

Валънтайн провери внимателно пода, търсейки признаци, че наскоро нещо е било донесено иззад стената. Не откри нищо.

Той коленичи и огледа отблизо ръба между стената и пода. Фин се обърна и погледна натам, откъдето бяха дошли. Припомни си кабинета в „Екс Либрис“ и Шерлок Холмс. Когато елиминираш невъзможното…

Цялата задна стена бе закрита от метални лавици със запас от дъски и други материали. Оставяйки Валънтайн да проучва пода, тя се върна до северната стена и плъзна поглед по нея. Шестте метални рафта, разположени плътно един до друг, стигаха чак до тавана. Метални крачета поддържаха най-долните лавици само на сантиметър от пода. Рафтовете бяха боядисани в масленозелено и изглеждаха стари. Фин отново се завъртя. Старомодният товарен асансьор беше на четири-пет метра от нея. До лявата стена имаше още лавици, но край дясната нямаше нищо. Там висеше само голяма дъска за закачане на инструменти. Тя продължи да гледа. Навъси се. Усещаше, че нещо не е наред. И изведнъж разбра.

— Валънтайн! — извика Фин.

Той се изправи и обърна глава.

— Какво?

— Мисля, че открих нещо.

— Какво? — повтори той и тръгна през подземието към нея.

— Виж — посочи тя. — Дъската за инструменти.

— Какво да й гледам? Това е странична стена.

— Празна е.

— Не те разбирам.

— Всички инструменти са подредени върху онези лавици. На дъската няма нито един. За какво им е тогава?

За момент Валънтайн онемя. Прекрачи напред, огледа дъската, почука с юмрук по нея, после провери мястото, където стената се съединяваше със задната част на подземието. След малко сграбчи централната лавица на най-близката стена и дръпна с всичка сила. Отначало не се случи нищо, после два от рафтовете плъзнаха напред плавно, почти безшумно и накрая с тих пукот като от извадена тапа спряха на половин метър от стената. Валънтайн тласна едната наляво, другата надясно и отзад се разкри мрачен тунел. Той грабна фенера и слезе по широка бетонна рампа към кръгло преддверие. Стените на подземната зала бяха изсечени от древната гранитна скала, върху която се крепяха небостъргачите на Ню Йорк. Валънтайн докосна с длан неравния дялан камък. Сух и прохладен — идеално място, където да бъдат погребани достойните синове на града… или стари, зловещи тайни. Достойно за Едгар По.

— Престол издигна си Смъртта в странен град накрай света, далеч на запад, сред мъгли, где вкупом и добри, и зли за вечен отдих са дошли.

— Понякога наистина ме плашиш, Валънтайн — прошепна Фин.

Тя последва лъча на фенера. Две метални релси като миниатюрна железопътна линия водеха към тясна пещера отляво, изпълнена с непрогледен мрак. На близката стена имаше електрическо табло, от което излизаше сноп дебели изолирани кабели. Валънтайн дръпна шалтера и в тунела отпред се разля мътната светлина на слаби електрически крушки. Той изключи фенера. Тунелът отпред беше широк около два метра и половина и почти толкова висок. Стените тук също бяха изсечени в гранита, а подът бе покрит с дебел слой керамични гранули против влагата.