Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Чудя се накъде ли води това? — тихо каза Валънтайн и тръгна напред.

— Не съм сигурна, че искам да разбера — отвърна Фин, но все пак го последва.

Тунелът пред тях непрестанно завиваше и лъкатушеше. Тук-там в стените бяха изсечени погребални ниши, но сега те зееха празни. Нямаше и следа нито от старите тухли, с които са били зазидани, нито от костите на покойниците. Релсите пред краката им изглеждаха странно неуместни сред това царство на смъртта, а още по-нелепо изглеждаха слабите крушки с метални предпазни решетки. Фин се помъчи да не мисли за тежестта на камъка над главата й, да диша спокойно и равномерно в потискащия сумрачен проход. Никога не бе страдала от клаустрофобия, но сега сякаш се намираше в съвсем друго измерение. Адът не беше горещ, а точно като това място — пуст и заровен дълбоко под земята. Място, където да те погребат жив.

Сякаш цяла вечност крачиха по тунела, докато най-сетне излязоха в нова широка зала. Релсите я прекосяваха и отиваха към тежка врата с масивни железни панти, вградени в стената. Вратата беше от дебело потъмняло дърво, а пантите изглеждаха също тъй древни, както самата скала. В камъка от двете страни на вратата бяха издълбани релефни очертания на обелиски, белосани и оградени по ръбовете с напукана тъмна боя. Над самата врата се виждаха старателно изсечени думи, оцветени също тъй в черно и бяло.

— „Мълчете, простосмъртни, навлизате в царството на мъртвите“ — прочете на глас Фин. — Много мило. — Тя погледна вратата, после Валънтайн. — Влизаме ли?

— Мисля, че вече стигнахме твърде далече, за да се връщаме — отговори той и почука релсата с крак. — Това не служи за пренасяне на някогашни покойници. Тук е склад, а не крипта.

Той мина напред и хвана масивната дръжка от ковано желязо. Отвори вратата и прекрачи отвъд.

Раздаде се глух гърлен стон като вой на ранено животно, после светлините изгаснаха. Фин изпищя, усещайки как из въздуха около нея изведнъж се разлива ужасният мирис на прясна кръв. Подът на тунела връхлетя срещу нея и силата на удара изтласка въздуха от гърдите й. В далечината отекна резкият пукот на изстрел.

За един кратък, страховит миг Фин усети, че губи съзнание, и отново изживя последния момент, когато бе зърнала лицето на Питър. С разтуптяно сърце се надигна на колене, след това се изправи. Изкрещя името на Валънтайн и побягна залитайки, като протягаше ръце напред и опипваше с пръсти из пустотата. Наблизо се раздаде пъхтене, нещо я блъсна в бедрото, тя залитна и бузата й се блъсна жестоко в коравото дърво на вратата. Почти загубила равновесие, Фин се завъртя настрани. Усещаше мирис на кръв и нечий евтин, силен одеколон. В дъното на съзнанието й трепна неясен спомен, сетне изчезна. Някъде досами нея прозвуча задавено дишане и грубият плясък на удар с юмрук върху мека плът. Тя отново падна на колене и усети, че под нея вече има не гранули, а гладък цимент. Странно, чуваше как нейде високо над главата й децата в парка продължават да пеят.

Някаква древна вентилационна система все още подаваше чист въздух и свързваше криптата с повърхността. Фин отново се изправи с протегнати ръце, стигна в мрака до гладка стена и тръгна покрай нея, опипвайки отчаяно с надеждата да намери електрически ключ. Миризмата на кръв бе изместена от друга — остър, тежък мирис на разсипан бензин. Чу ужасяваща глуха въздишка, после нещо тежко се сгромоляса на пода. Най-сетне напипа пластмасов бутон и го натисна. Лампите светнаха отново и тя видя къде се намира.

Бункерът беше сводест и огромен, поне трийсет на трийсет метра, препълнен с купища сандъци, кутии, стари куфари, ракли и грамадни метални контейнери, които стигаха чак до тавана на шест метра височина. Между тях стърчаха стоманени колони, монтирани, за да предпазят от срутване древната каменна зидария. До един голям отворен сандък наблизо беше подпрян портрет на холандския майстор Франц Халс. Макар и избледнял, върху сандъка ясно се различаваше етикет с двете светкавици на СС. Над всичко това тегнеше плътната миризма на бензин и Фин зърна с крайчеца на окото си познатите очертания на червена двайсетлитрова туба. Двете релси свършваха с буфер от масивна дъбова греда. Пред нея бе оставена плоска вагонетка — прост и удобен начин за пренасяне на укритата плячка до товарната рампа под къщата на площад „Сейнт Люк“.