Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Валънтайн!

— Тук съм!

Гласът долетя иззад големия сандък. Фин видя, че натам води яркочервена диря от прясна кръв. Изтича напред и избута сандъка. Подпрян на купчина плоски кутии, Валънтайн опитваше да се изправи. До краката му лежеше човек, все още жив. Непознатият стенеше глухо и стискаше с две ръце стърчащата от корема му костена дръжка на дълъг ловджийски нож. Беше стар, над шейсетте, с побеляла коса и вехта зелена униформа. Униформата на пехотен сержант от Втората световна война, само че прекалено широка за дребната му фигура.

Фин се вгледа в стареца и веднага го разпозна.

— Това е Фред!

Валънтайн изпъшка болезнено и най-сетне се изправи. Върху рамото на спортния му костюм зееше широк кървав прорез.

— Кой?

— Фред от музея. Работеше като пазач — отговори Фин с изтънял глас. — Винаги го поздравявах. Обикновен, кротък старец. — Тя се вгледа в рамото на Валънтайн. — Добре ли си?

— Само драскотина. Ще оцелея. — Той се наведе над проснатия човек. — Виж, за него не съм сигурен.

— Какво търси тук? Как е разбрал за това място?

— Вероятно се е досетил, също като нас — отговори Валънтайн. — Явно се канеше да подпали всичко. Един господ знае защо и за какъв се е мислил.

Той погледна униформата. На рамото имаше избледняла емблема. Червено-златиста стъпаловидна пирамида на син фон. Седма армия. Частта на Корнуол. Хвърли поглед наоколо из огромната зала и поклати глава, после посегна и докосна с окървавени пръсти шията на стареца.

— Пулсът е съвсем слаб — каза Валънтайн. — Ако искаме отговори, трябва час по-скоро да му осигурим помощ. — Той се изправи, въздъхна леко и се подпря на сандъците. — Бягай. Позвъни на 911. Повикай полиция и линейка. — Пак се озърна към залата. — Вече имаме необходимите доказателства. Всичко съвпада: фондацията, Корнуол, Кроули, Гати и другите имена. Целта им е била една: да запазят тайната. Колкото повече хора узнаят сега, толкова по-добре.

— Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Добре съм. Върви.

Фин се завъртя и побягна към изхода.

Фин тичаше по криволичещия тунел, задъхваше се, а из ума й бушуваше вихър от хиляди мисли и образи, макар че опитваше да се съсредоточи само върху непосредствената си цел. Но въпреки усилията, докато бързаше към сутерена на фондацията, тя продължаваше да вижда бледото, обтегнато лице на умиращия старец, проснат на пода на бункера с нож в корема, виждаше растящото петно от тъмна кръв по бялата му риза и дългите, тънки пръсти на пианист, вкопчени в костената дръжка.

Стигна до края на тунела и залитайки, изскочи в кръглата зала зад тайната врата. В следващия миг спря и отскочи назад с разширени очи. Лейтенант Винсънт Дилейни от нюйоркската полиция клечеше до човешко тяло, подпряно на каменната стена. Половината лице на човека бе превърнато в кървава каша, напълно неузнаваемо, само окървавената бяла якичка около врата му издаваше, че е католически свещеник. Свещеник с плосък, черен полуавтоматичен пистолет в ръката. Когато Фин спря задъхана, полицаят се завъртя и насочи към нея оръжието, което бе убило човека. Фин си спомни изстрела, който бе чула сякаш преди цяла вечност в другия край на тунела.

— Мис Райън — бавно изрече Дилейни. — Знаех си, че рано или късно ще се появите; още ли сте с новия си приятел Валънтайн?

— Как разбрахте?

— Знам повече, отколкото предполагате, и много по-отдавна.

— Защо сте тук? — Тя се вгледа в омекналото тяло на мъртвия свещеник. — Какво става?

— С вас ли е Валънтайн?

— Какво търси тук този свещеник?

— Не е свещеник, а наемен убиец.

— Той ли уби Питър?

Зави й се свят. Логичните връзки, които бе изградила, изведнъж рухнаха и се разлетяха във всички посоки.

— Не. Питър загина случайно. Трябваше да сте вие.

— Защо?

— Защото се натъкнахте на рисунката. Тръгнехте ли по нейната диря, рано или късно щяхте да попаднете тук. Трябваше да ви спрем. — Той помълча. — Зададох ви въпрос: с вас ли е Валънтайн?

— Да.

— А детето?

Това беше пълно безумие.

— Какво дете?

— Боте. Фредерико. Днес вече е старец.

— Фред? Пазачът?

— Открай време го наричат „детето“. Всеки някога е бил дете; а това дете беше опасно още от мига на зачеването си.

— Вие сте луд — прошепна Фин. — За какво говорите? Там вътре има подземна зала, пълна с крадени произведения на изкуството! Милиарди долари! Убивали са хора, за да прикрият нейното съществуване. Какво общо има с това някакво дете, някакъв старец… и между другото, какво общо имате вие? — Тя погледна сгърчения труп до стената. — Или той.