Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Не, сър. Беше съвсем истинска.

— Ти каза, че може да е от роднините на фермера. Още ли поддържаш тази хипотеза?

— Не разбирам от разните там хипо… как го казахте, но знам, че я видях с очите си, а ако беше жена или щерка на фермера, нямаше да се разхожда тъй свободно посред нощ.

— Смяташ ли, че може да е важно? От тактическа гледна точка.

— Не ми е работа да се занимавам с тактика и някакви си хипо глупости. Видях жена, реших да докладвам, това е.

— Добре — каза Корнуол. — Докладва ми.

— Какво смятате да правите сега? — попита сержантът. — Снайперистът ни видя да идваме. Те ще се опитат да предприемат ход преди нас. Може би да избягат.

— Ти какво би направил?

Сержантът се усмихна. Знаеше, че Корнуол търси не просто съвет, а цялостен план, защото си нямаше и представа какво да предприеме.

— Зависи дали искате онези камиони във фермата да станат на трески или не.

— Второто е за предпочитане.

— Тогава нападаме първи, преди да са сторили каквото и да било. Покриваме ги с картечен огън, гръмваме с минохвъргачката снайпера в скапаната камбанария и нахлуваме с бой.

— По светло или през нощта?

Сержантът едва устоя на изкушението да му каже, че е голямо говедо.

— През нощта.

— Добре — каза отново капитанът. — Нека да помисля.

„Стига да не мислиш прекалено дълго, тъпако“ — възропта наум сержантът, но премълча и се замисли за жената и генерала.

Старецът протегна ръка и плъзна дълъг костелив пръст по избелялата фотография, грижливо залепена в Голямата книга до спретнатия чертеж на фермата. Щабсфюрер Герхард Уиткал от специалните отряди на Розенберг, видян за последно през ранната пролет на 1945 година близо до Фусен и замъка Нойшванщайн в Баварските Алпи. На снимката той беше малко над трийсетте, облечен — незаконно, както се оказа по-късно — в униформата на полковник от Вермахта. Леко извърнат настрани, гледаше с присвити очи срещу слънцето, а зад него се виждаха дървета и голям мраморен фонтан. Снимката вероятно беше направена във Версай някъде между 1941 и 1944 година — времето, когато бе служил в Париж.

Голият мъж с побеляла коса се усмихна, унесен в спомени. Той беше първият преди толкова много години. Според всички архиви Уиткал бе изчезнал безследно, но след време той го откри в Уругвай, където живееше ту в апартамента край Плая Рамирес в Монтевидео, ту в огромното си аржентинско ранчо на отвъдния бряг на Рио де ла Плата. По онова време Айхман вече бе заловен, а Касапина от Рига Херберт Цукурс бе ликвидиран от израелски наказателен отряд, след като се похвали пред журналиста Джак Андерсън, че е „непобедим“. Уиткал не беше непобедим, само по-хитър от другите. Вместо да държи в гардероба си грижливо изгладена нацистка униформа като латвиеца, той предпочете да се укрие на най-видното място, използвайки самоличността на един интерниран моряк от потопения линеен кораб „Граф Шпее“. Планът му донесе успех почти за двайсет и пет години, но не докрай.

Голият мъж притисна с пръст лицето на фотографията. Първият от мнозина, а тепърва идваха още. Уиткал бе изкрещял, когато първият дебел гвоздей се заби в лявото му око, сетне умря с ужасни гърчове на креслото, докато вторият гвоздей разкъсваше дясното.

Голият мъж затвори Голямата книга.

— Mirabile dictu — тихо прошепна той.

Пословично чудо.

— Kyrie eleison.

Господи, помилуй.

Кухнята на Валънтайн представляваше същинска възхвала на петдесетте години от миналия век, съвършено непознати за Фин. Подът беше покрит със синьо-бял линолеум, шкафовете бяха жълти, с хромирани дръжки и бяла вътрешност, а край двете малки прозорчета в селски стил, гледащи към засадените домати в градината на терасата, висяха небесносини басмени перденца.

Голямата газова печка беше „Гафърс енд Сатлър“ с четири странични и една централна горелка, кръгъл термометър и таймер, а хладилникът — тюркоазносин „Келвинатор“ от 1956 година. На масичката с пъстър пластмасов плот имаше гофретник „Ривал“, аеродинамичен хромиран тостер и грамадна лъскава кутия за хляб, в която всъщност се криеше напълно съвременна микровълнова фурна.

Насред кухнята бе подредена маса за четирима с жълти тапицирани столове, а в ъгъла под единия прозорец имаше небесносин ъглов кът за закуска. Само по гащички и една от памучните бели ризи на Валънтайн, Фин се бе настанила удобно и пиеше кафе, направено в сребриста кафеварка антика, а Валънтайн — съвършено гол, ако не се брои кухненската престилка с идиотския надпис „Подслади живота на готвача, та да ти е сладко“ — пържеше бъркани яйца на печката. Фин посегна към ъгловата масичка и разсеяно докосна керамичните солнички във формата на момченце, което свири на укулеле, и момиченце, танцуващо хула. Над мивката висеше часовник котка с мърдащи очи и махало вместо опашка. Стрелките му сочеха малко след осем сутринта. Заслужаваше да се отбележи липсата на съдомиялна машина. Във всеки случай Фин не забеляза такава.