Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Обстановката беше възпроизведена с усърдие, стигащо до фетишизъм, но тя знаеше, че несъмнено всичко е точно, включително ламинираните пластмасови подложки за чинии с изображения на момичета в каубойски костюми и яркожълтите чаши за кафе с надпис „Добро утро, мамо“. Неволно си припомни отминалата нощ. Протегна се доволно и лека тръпка пробяга от тила й до долната част на корема. Нямаше съмнение, че Валънтайн е перфекционист във всичко, което върши.

— Винаги ли глезиш жените така? — попита с усмивка тя.

Той се обърна, погледна я весело и лицето му изведнъж се подмлади.

— Не са чак толкова много.

Фин отвори уста да каже нещо, но млъкна навреме. Валънтайн много приличаше на момчетата, по които се бе увличала някога в гимназията — те изобщо нямаха представа, че са привлекателни, което ги правеше още по-интересни. От друга страна, ласките му издаваха умение и опит. Можеше ли един мъж да опознае жените, без да се е срещал с много от тях? Тя прогони тази мисъл. Снощи се бяха любили четири пъти и всичко мина чудесно. В момента това й стигаше, не искаше да мисли за нищо друго, най-вече за неговите или нейните мотиви да легнат заедно. Може би напоследък прекалено се затваряше в света на науката; това тук беше реалният свят. Впрочем и за това не й се мислеше.

Валънтайн взе две чинии от затоплящата плоча, сипа във всяка грамадна порция бъркани яйца, после добави препечени филийки и бекон. Намести двете чинии на дясната си ръка и грабна кетчупа от кухненския плот. Пъргаво пренесе всичко през кухнята до ъгловия кът и се настани на синия пластмасов стол. Остави кетчупа по средата на масичката и сложи чиниите върху подложките. Двамата започнаха да се хранят, разговаряйки оживено без следа от притеснение. Фин имаше чувството, че са любовници от години, и това малко я стресна.

— Как ти хрумна да избереш подобен стил? — попита тя.

— Това е най-лесният начин за обзавеждане — отвърна Валънтайн. — Избираш определена епоха и после издирваш предмети от онзи период. Забавно е. Търсиш, без да си даваш много труд. Преди време открих „Вкусна и лесна кухня“ на Бети Крукър от 1954 година и вълнението беше почти същото, както когато намерих една картина на Вермеер, открадната от ирландско имение.

— Чувала съм за тая картина, когато изучавахме холандската живопис — каза Фин и очите й леко се разшириха. — „Дама пише писмо заедно със слугинята си“. Дори публикуваха книга за нея. Ти ли я откри?

— Беше открадната за втори път. Крадците имаха връзка с канал за наркотици. Аз помогнах за разкриването им по тази линия. — Той поклати глава и отпи глътка кафе. — Някога човек можеше да види кражби на картини само във филмите с Дейвид Нивън и Кари Грант. Сега обикновено са свързани с други престъпления — най-често контрабанда на наркотици или оръжия.

— Не схващам — каза Фин. — Едното няма нищо общо с другото.

— Има и още как — възрази Валънтайн.

— Обясни ми.

— Повечето престъпни дейности боравят с големи количества пари в брой. А те трудно се пазят и още по-трудно се харчат. Крадените произведения на изкуството решават и двата проблема.

— Как?

— Те представляват своеобразна валута. Ценните произведения на изкуството имат твърдо определена стойност. Дадена картина или графика може да се продаде за еди-каква си сума. Вместо да прехвърлят пари от ръка на ръка, едрите търговци на наркотици и оръжия, особено свързаните с терористични организации, използват художествени предмети. Те са преносими, лесно минават през границите и обикновено са застраховани по един или друг начин. Мога да ти посоча поне пет-шест европейски галерии, които съвсем съзнателно търгуват с крадени произведения на изкуството, а в Ню Йорк вероятно са два пъти повече. Много развит бизнес.

Фин се размърда на стола, подви крак и се замисли.

— С това ли се сблъскахме?

— Още не знам. За наркотици интригата е далеч по-сложна от всичко, което съм виждал. На пръв поглед бих казал „не“. Има още нещо, и то от доста време насам.

— Защо смяташ така?

— Кроули стоеше доста високо в света на изкуството. Ти каза, че в документите за графиката на Микеланджело имало неговите инициали.

— Не, в инвентарния списък.

— Ами документацията при закупуването й от галерията „Хофман“? На кого е била пратена? На Кроули или на някой друг?

— Всичко беше в компютъра. Един от основателите на „Паркър-Хейл“ я закупил от „Хофман“ през 1939 година, ако не греша. Много преди Кроули.