Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Знаеш, че не си длъжна да го правиш.

— Знам.

Тя свали блузата, после посегна назад да разкопчае сутиена и го захвърли на пода. Съвсем бавно свали ципа на джинсите, като усещаше неговия поглед и се мъчеше да не мисли какво му минава през главата, да не мисли за каквото и да било, освен за сегашния миг. Той не каза нищо повече.

Изхлузи джинсите заедно с белите памучни гащички и най-сетне застана гола пред него. Лунните лъчи отзад превръщаха косата й в преплетен блестящ ореол, плъзгаха се с бледо, меко сияние по извивката на ханша и дългите, силни мускули на бедрата. Тя изчака така за момент, остави го да я гледа, искаше той да я види цялата под лунната светлина, сетне легна до него, пъхна се под завивката, припомни си неговото докосване до бедрото й в генералската къща. Още тогава знаеше какво ще се случи — още когато усети докосването му като юмрук в желязна ръкавица и същевременно нежно като любовна ласка. Отново се учуди как абстрактните ходове и криволици на съдбата могат да преобърнат наопаки целия ти живот между два изгрева. За част от секундата си припомни Питър и онзи ужасяващ последен вик, сетне кой знае защо зърна тоалетната масичка на майка си у дома, на Додридж стрийт в Кълъмбъс, и сватбената фотография в сребърна рамка.

На снимката родителите й стояха един до друг със сериозни лица — баща й със сако от туид и очила с рогова рамка стърчеше над майка й, облечена в съвършена сватбена рокля, с грейнали очи и букет от бели цветя в ръката, а зад тях се разстилаха розовите градини и високите дървета на Уетстоун Парк, всичко това беше обгърнато в жълтеникавите оттенъци на стара черно-бяла фотография и за момент тя се почувства невероятно млада, докато се плъзваше покрай горещата суха кожа на неговото бедро, а след това вече бе късно за отстъпление и той посегна, положи ръка върху нейния плосък, стегнат корем, а тя се обърна към него и той потъна дълбоко в нея, сякаш мястото му бе там открай време.

Той започна да се движи, тя влезе в ритъма и всичко друго загуби значение, макар че нямаше представа дали върши това заради него и неговата болка, заради баща си, или заради себе си. Нищо друго не ги интересуваше, сега и двамата живееха единствено за настоящия миг.

Капитан Джеймс Корнуол от секция „Паметници, живопис и архиви“ към Отряда за разследване на кражби на художествени творби в Западна Германия седеше на един камък и изчакваше, докато неговият сержант обмисляше как да проникнат в скритата зад дърветата ферма. Засега не можеше да се похвали с успех. Храната привършваше, из областта отстъпваха десетки германски патрули и според сержанта нямаха никакъв шанс, ако насреща им тръгнеше дори един-единствен танк. Той запали цигара „Лъки Страйк“, вдигна на челото си очилата с метални рамки и се зачуди как е възможно човек с две години учение в парижката Сорбона и почетна диплома от „Йейл“ да седи днес на някакъв си камък насред Бавария до човек с карабина „Гаранд“ на рамо, който вонеше на пот и цигари. Беше работил като заместник завеждащ в отдел „Гравюри и графика“ на музея „Паркър-Хейл“. В момента би трябвало да закусва в хотел „Бреворт“ и да си бъбри приятелски с Роримър и Хенри Тейлър от „Метрополитън“, а не да си дири куршума в Бавария.

— Е, какво мислиш, сержант?

— Не ми плащат да мисля, сър.

— Не се прави на интересен.

— Слушам, сър. — Сержантът помълча и запали цигара от смачкания пакет, който носеше под кончова на ботуша си. Хвърли поглед към утринните мъгли, слизащи плавно по склона към дърветата. — Е, сър, ако не броим снайпериста, смятам, че нямаме работа с бойни части. Има нещо друго, сър.

— Какво например?

— Някаква специална мисия. Шест камиона — опели, не мерцедеси. Това означава, че горят бензин, не нафта, значи трябва да се придвижват бързо. Никой няма да отпусне шест такива коли за превозване на войници, нито пък да хаби гориво за осветление като снощи. Може някои едри риби да са си плюли на петите, но ако беше така, щеше да има и леки коли. Офицерът, когото видях, носеше генералска униформа, само че ми се стори твърде млад, на не повече от трийсет и пет. Униформата сигурно е за заблуда.

— До какви изводи стигаш?

— Както казах, изпълняват някаква секретна задача. Измъкват се тихомълком и носят нещо. Плячка, документи, нещо ценно. — Сержантът помълча и се изкашля. — А и жената…

— Онази, за която ми спомена?

— Да, сър.

— Може да е била видение — подхвърли Корнуол с лека усмивка. — Искало ти се е.