Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Мъжът, известен като отец Рикардо Джентиле от Рим, Питър Руфино от Отдела за произведения на изкуството или Лорънс Г. Маклийн от Службата за национална сигурност, пристъпваше безшумно из архиепископските покои на третия етаж. Краката му, обути с евтини черни маратонки, не издаваха нито звук. Беше се скрил в малкия килер зад ризницата до единайсет вечерта, когато затваряха катедралата, сетне според получените инструкции се отправи към подземната крипта и тунела за резиденцията.

Тревожен бе фактът, че в един град, атакуван тъй жестоко и толкова неотдавна, неканеният гост успя с лекота да се добере до личните покои на Негово Преосвещенство кардинал Дейвид Банърман. Американците си оставаха аматьори в тия неща и с удивителна наивност отказваха да повярват в лютата ненавист на хора, възнамеряващи най-сериозно да им причинят зло само защото са американци. Ватикана вече цяло хилядолетие разпращаше убийци да вършат сатанински дела в името Божие, а някои други нации вършеха това още по-отдавна.

Само до дванайсети век в Швейцария бяха извършени повече политически убийства, отколкото за цялата история на Съединените щати, а единствената страна с още по-малко атентати беше съседна Канада, но дори и тази пустинна заснежена територия бе понесла навремето немалко „терористични нападения“. Както знаеше отец Джентиле, за всичко бяха виновни хората, отказващи да се поучат от историята. В това отношение американците държаха първенство — предпочитаха да вярват, че държавите в целия свят кръжат около тях като планети около слънцето. Още неколцина богати и фанатични безумци като Осама бен Ладен, хвърлящи пътнически самолети насреща им, може би най-сетне щяха да ги научат на ум и разум.

Той стигна до отворената врата на спалнята и спря, за да завинти заглушителя на грозния малък пистолет „Берета Кугар“, който носеше в дясната си ръка. Надникна. Банърман спеше и тихичко похъркваше, а прошарената му коса бе разпиляна по възглавницата. Лежеше точно по средата на голямото легло със скръстени на гърдите ръце и придърпана до брадата завивка, като същински покойник. Джентиле забеляза яката на копринената му пижама, купена вероятно от магазин „Грамарели“ близо до Пантеона. Прекоси спалнята и седна на ръба на леглото. Лекичко почука със студения край на заглушителя по патрициански извития ирландски нос на кардинала.

— Събуди се — тихо изрече той.

Банърман спря да хърка и промърмори нещо. Отец Джентиле почука по-силно. Кардиналът рязко отвори очи, зениците му се разшириха и челото му се сбръчка от болка.

— Какво е това, по дяволите?

— Събуди се — повтори Джентиле. — Трябва да поговорим. И по-тихо, повярвай ми, не би искал да ни прекъснат.

Банърман смешно извъртя очи, опитвайки да фокусира поглед върху дулото на пистолета. Сега то висеше на десет сантиметра от носа му. Един изстрел от толкова близо би пръснал черепа му по Исус и магарето.

— Кой си ти? — попита Банърман. Беше стар, доста над седемдесетте, но все още имаше звучен и енергичен глас.

— Vincit qui si vincit — отговори свещеникът с пистолета.

Побеждава, който победи себе си.

Когато Банърман чу цитата, очите му се разшириха. Всеки високопоставен духовник знаеше това изречение и изпитваше ужас от него. В тия няколко кратки думи и техния отговор се криеха семената на скандал с невъобразими мащаби. Банърман мигновено разбра кой е нощният посетител, какви пълномощия има и от кого са му дадени. Знаеше също така, че ще умре, ако в близките секунди не даде верния отговор. Не бе очаквал някога да изрече тия слова.

— Verbum pat sapient — прошепна той.

За мъдрия и една дума стига.

— Мъдър ли сте, Ваше Преосвещенство? — попита отец Джентиле.

— Знам за какво идвате. Мога да чета електронните послания на Ватиканската секретна служба не по-зле от всеки друг.

— А ако загърбим секретната служба, защо съм тук според вас?

— Заради убийството на Алегзандър Кроули. За да разследвате неговата смърт.

Кардиналът се надигна от възглавницата и огледа Джентиле в неясната светлина, проникваща през прозореца на спалнята.

— Само отчасти, Ваше Преосвещенство. Натоварен съм с далеч по-сложна задача. Кроули е само върхът на айсберга. Както добре знаете, ще има още убийства. Колкото повече са убийствата, толкова повече нараства заплахата за църквата и нейното положение. Не бива да позволим това.

— Какво общо имам аз? — попита Банърман. — Това не е мое дело, всичко е станало преди повече от половин век. Вината е на Спелман и проклетите му църковни хористи! Той беше приятел на Пачели, не аз.