Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Бърт, изпрати тези хора.

Старецът се усмихна хладно и телохранителят ги поведе към изхода. След малко отново се озоваха на улицата.

— Каква беше тази история? — попита Фин, докато вървяха към колата. — Ти изобщо не го попита за нищо, освен за Реноар. И откъде знаеше, че има връзка с рисунката?

— Не знаех — отвърна Валънтайн. — Знаех обаче, че и преди съм виждал картината на Реноар.

— Къде?

— На същото място, където видях и картината на Хуан Гри от училището — в Международния бюлетин за произведения на изкуството. Картината на Реноар е изчезнала заедно с един пейзаж на Писаро през 1938 година. Пътувала с кораб от Амстердам за Швейцария, но така и не пристигнала. Две откраднати картини за един ден. — Той помълча. — Твърде много.

За разлика от претъпканите по-долни етажи, на върха на „Екс Либрис“ цареше безупречен ред. След като се завърнаха от посещението при Гати, Валънтайн повика големия товарен асансьор и двамата мълчаливо поеха нагоре. Фин се озова сред петстотин квадратни метра жилищна площ, излязла сякаш от филм на Фелини. Просторните зали се редуваха една след друга. Стените на първата бяха покрити с тапети, имитиращи тухлена зидария, а по средата имаше маса с плот от грамаден къс черен мрамор. Оттам минаха в широк коридор с тъмнозелени стени, украсени със скулптури на Джон Кълик и кръгли китайски килимчета по лъскавите черни плочи на пода. В третата зала, очевидно изпълняваща ролята на хол, също имаше китайски килимчета и огромна сюрреалистична картина на Сидни Голдман с голи жени и монахини, заемаща почти цялата отсрещна стена. Фин седна на един от трите дивана в стаята и се озърна. Валънтайн изчезна зад ъгъла и след няколко минути се върна с поднос, върху който имаше два грамадни геврека с пълнеж и две бутилки бира.

— „Блац“? — изненада се Фин, като видя марката.

— От Уисконсин. — Валънтайн се усмихна. — Навремето учих в Медисън и бирата ми допадна.

— Баща ми е преподавал в Уисконсин — каза Фин, отпивайки глътка бира. Отхапа от геврека и започна да дъвче, докато Валънтайн се настаняваше срещу нея.

— Точно така — кимна той. Отпи от бутилката, без да посяга към геврека. — Там се запознахме.

— Как стана?

— Той ми преподаваше антропология.

— Кога беше това?

— Към края на шейсетте и началото на седемдесетте.

— Трябва да е бил млад.

— Аз също. — Валънтайн се разсмя. — Дори малко по-млад.

Фин отново отхапа от геврека и отпи глътка бира. Огледа мебелите и картината, замисли се за цената на нюйоркския терен, над който седеше, и след това се замисли за Валънтайн. Чувстваше се толкова изморена. Виеше й се свят.

— Не сте купили това място с печалбите от продажбата на стари книги, мистър Валънтайн.

— Майкъл — поправи я той. — А в твърдението ви звучи пасивна агресия, мис Райън.

— Не си падам по евтината психоанализа. Ти не се занимаваш само с проучвания и продажби на книги.

— Да.

— Всъщност си нещо като ченге, нали?

— Ченге?

— По-точно шпионин.

— Всъщност не.

— А баща ми какъв беше?

— Професор по антропология.

— Когато почина, докараха тялото му в Кълъмбъс за погребение.

— И какво?

— Ковчегът беше запечатан. Тогава това не ми направи впечатление. Само ме беше яд, че вече никога няма да видя лицето му.

Валънтайн премълча.

— Но по-късно, много по-късно взех да си мисля какви места е посещавал. Все политически нестабилни райони, все опасни държави. И тогава се зачудих защо му е запечатан ковчег на човек, умрял от безобиден сърдечен удар.

Валънтайн сви рамене.

— Той почина в джунглата. Може би е минало доста време, докато докарат останките му в цивилизования свят.

— Или е бил без нокти на пръстите, или са го инквизирали, или в ковчега изобщо не е лежало тялото на баща ми.

— Искаш да кажеш, че според теб баща ти е бил шпионин?

— Аз съм от Кълъмбъс, Охайо. Учителите казваха, че имам праволинейно мислене. Все по най-кратката линия, нали разбираш — подреждам фактите като домино и гледам къде ще ме изведат. А ето какво излиза: получавам твоя номер от майка си, ти определено не си кротък антиквар, бил си студент на баща ми… и вероятно не само студент. Бъркам ли в анализа? Убиват моя приятел, нападат ме, забиват кинжал в гърлото на бившия ми началник, а на теб не ти мигва окото… Майкъл.

— Говориш досущ като него.

— Като кого?

— Като баща си. Той изброяваше фактите на пръсти точно по същия начин.

Валънтайн се усмихна. Фин сведе очи и видя, че наистина е броила на пръсти. Изчерви се и сякаш видя как баща й седи зад кухненската маса, обяснява нещо и разгъва пръст след пръст. Когато не му останеха пръсти, лекцията обикновено приключваше.