Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Седнете — каза любезно той, като посочи кафявите кожени дивани.

Фин и Валънтайн се настаниха. Старецът си избра масивен стол с права облегалка, разположен встрани от тях. Икономът телохранител се появи със старинен сребърен сервиз за кафе. Сложи го пред тях и изчезна.

— Едуард Уинслоу — каза старецът, като посочи сервиза. — Хората често го бъркат със среброто на Пол Ревиър.

Той извади от джоба на сакото си стара лула и щракна черна лакирана запалка от времето на Втората световна война. После сръчно затвори капачето с едно тръсване и духна облак синкав дим с ябълков аромат. Една загадка по-малко, помисли си Фин.

— Среброто на Уинслоу обаче е много по-старо — отбеляза Валънтайн. — И според мен по-добро, особено по-дребните предмети; среброто на Ревиър е досущ като политиката му — малко мелодраматично.

— Значи разбирате от сребро?

— И от политика. — Валънтайн се усмихна. — Особено ако е мелодраматична.

— Коя е вашата млада и удивително красива спътничка?

— Името ми е Фин Райън, генерале. Дошли сме заради кумията, която сте подарили на Францисканската академия.

— Имате предвид онази, която накрая попадна в гърлото на горкия Алекс Кроули? — Старецът се разсмя. — Би ми било много приятно да го сторя, но сериозно се съмнявам дали бих успял с този артрит, да не говорим за удара миналата година. Вече не съм какъвто бях.

— Познавахте ли Кроули? — попита Валънтайн.

— Достатъчно, за да не го харесвам. Беше стиснат до немай-къде и изобщо нямаше усет за изкуството, с което се занимаваше.

— Как се запознахте? — попита Фин. — Чрез музея, или чрез училището?

Старецът й хвърли дълъг, почти хищен поглед и тя неволно изтръпна.

— Нито едното, нито другото. Не че е ваша работа. Огледайте се, мис Райън, ако правилно съм чул името ви. Аз живея заради изкуството. Редовно купувам художествени творби. Когато се занимаваш с това в подобен мащаб, често купуваш преоценени експонати от музеи като „Паркър-Хейл“. Там имаха доста произведения на холандски майстори, а аз колекционирам точно тях.

— С изключение на Реноар — отбеляза Валънтайн и кимна към картината над огнището.

— Да. Него го купих към края на войната.

— О… — промърмори неопределено Валънтайн и млъкна. Гати беше колекционер, при това лишен от вкус, ако можеше да се съди по обзавеждането на хола му, а всички колекционери обичат да се хвалят.

— По-точно в Швейцария.

— Странно място за военна служба.

— Не чак толкова. Служех като военна свръзка на Алън Дълес в Берн.

— Наистина ли?

— Да. Плащ и кинжал, както се казва. За повечето неща все още не ми е разрешено да говоря.

— Дълес е поддържал в Швейцария подслушвателна станция на военното контраразузнаване. Какво общо има Реноар?

Генералът сякаш се изненада, че Валънтайн знае толкова много. Вдигна вежди, после се усмихна.

— През онези години в Европа се продаваха много произведения на изкуството. Преди, по време и след войната. Аз просто използвах… нека го наречем временен спад на цените. Покупката е съвършено законна.

— Не съм казал противното — спокойно подхвърли Валънтайн.

— Понякога все още купувам от тях.

— От кого?

— Галерията „Хофман“ — отговори Гати.

Фин трепна от изненада. Валънтайн небрежно отпусна ръка върху коляното й. Фин сама не знаеше кое я разтърси по-силно — докосването на пръстите му, или името на галерията. Според компютърния файл графиката на Микеланджело идваше тъкмо от „Хофман“. Това не даваше отговор на загадката, но поне слагаше на място още едно късче от мозайката. Кинжалът, Францисканската академия, връзката на Гати с Кроули, а сега и швейцарската галерия, обединяваща другите факти. Смисълът обаче оставаше все тъй скрит.

— Не ви ли се струва малко странно един убиец да си направи труда да проникне с взлом в провинциално училище, за да открадне оръжието, което е използвал в Ню Йорк?

— Доколкото знам, става дума за съвпадение. На едно място е извършена кражба, на друго изниква кинжалът. Със същия успех убиецът можеше да е купил ножа в някоя местна заложна къща; нищо не доказва, че имаме работа с един и същ човек.

— Ако се защитавахте пред съда, тезата щеше да е правдоподобна.

— Но не съм пред съда, нали? — отсече Гати. — И едва ли ще бъда.

— Да, навярно — потвърди Валънтайн.

Той леко тропна с пръст по коляното на Фин. После стана и тя го последва. Старецът не помръдна от стола. Белокосият телохранител изникна тутакси, сякаш Гати го беше повикал с таен бутон.