Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Едва ли — отвърна Валънтайн. — През 1941 година нацистите са я откраднали от парижката галерия „Вилденщайн“ и повече никой не я е виждал.

— Как се е озовала тук?

— Там е цялата загадка, нали?

Стигнаха до колата си. Таурусът още стоеше на място. Ягуарът бе изчезнал.

— Можем да предположим, че таурусът е на мис Мимбъл.

— Мислех, че ягуарът е на Уортън.

— И аз предполагах така, докато не видях въздушната снимка зад бюрото му. На нея се вижда голяма къща точно зад главната сграда. Резиденцията на директора.

— Тогава чий е ягуарът?

— На човека, който е пушил лула в кабинета на Уортън точно преди да пристигнем.

— По дяволите — промърмори Фин. — Трябваше да запишем номера.

— Номерът беше нюйоркски, от онези, които са резервирани за ветерани от Втората световна война. 1LGS2699.

Кой знае защо, Фин не се изненада, че Валънтайн е запомнил номера.

— Полковник Гати?

— Вероятно. Лесно ще разберем. — Валънтайн й подхвърли ключовете. — Ти ще караш.

Фин отключи колата и седна зад волана. Валънтайн се настани до нея. Посегна надолу, измъкна лаптопа си изпод седалката и го включи в празното гнездо за запалка. Стартира компютъра, включи безжичния модем и без усилие влезе в базата данни на нюйоркската пътна полиция. Фин подкара по дългата алея, после зави по пътя към магистралата. След няколко минути Валънтайн откри каквото търсеше.

— Гати е бил. Живее до Природонаучния музей.

— Не ти трябваше много време.

— Каквото могат афганистанските терористи, аз го правя още по-добре.

Той се усмихна. Натисна един бутон на лаптопа и го затвори. Продължиха към Ню Йорк.

Падаше здрач и нощните ястреби надаваха протяжните си любовни крясъци високо в пурпурното небе. Но вместо да тъне в мрак, цялата ферма се обливаше в ярките светлини на пет-шест прожектора, закрепени върху високи стълбове. Нейде наблизо боботеше малък генератор. Кой ли имаше в днешно време толкова излишен бензин, та да осветява някаква тъпа ферма и да я превръща в лесна мишена за прелитащите самолети и военните патрули? Само че съюзническите самолети никога не идваха толкова близо до швейцарската граница, а из този район нямаше друг патрул, освен техния. Тук бе мъртва зона и ако се водеше война, тя беше частна.

Лагеруваха без огън в сянката на последните дървета, прикрити зад порутените останки на стара каменна стена, обрасла с къпини. Агентът Тагарт шепнеше нещо на Корнуол, който продължаваше да води записки, като си светеше с джобно фенерче. Всички останали дъвчеха консерви свинско със зеленчуци или свинско с боб — отвратителни на вкус, когато са студени, и малко по-поносими, ако се затоплят. Не че сержантът особено се интересуваше от вкусовите им качества; след като беше ял тоя боклук три години из цяла Европа, вкусът му бе дотолкова закърнял, че можеше да яде и картон. Боклукът пълнеше стомаха не по-зле от хубавата храна, а накрая излизаше все същото. Както казваха всички, лайняна война.

— Чудо на чудесата — Корнуол го заговори.

— Сержант.

— Да, сър.

— Трябва да се приближим още малко до фермата.

— Всички ли, сър?

— Патрул начело с вас. Вземете колкото хора сметнете за необходимо.

„Ама че идиот — помисли си сержантът. — Смятам за необходимо да взема цялата скапана армия, стига да ми я осигуриш.“

Светлината от немските прожектори искреше по стъклата на очилата, сякаш Корнуол изобщо нямаше очи. Говореше като скапан учител по история, убеден, че знае всичко на този свят. Търтей.

— Какво ви интересува, сър?

— Разузнайте ситуацията, сержант. Численост на врага, въоръжение и тъй нататък.

— С други думи, всичко възможно.

— Да.

— Слушам.

Значи те щяха да свършат черната работа, докато Корнуол, Макфий и Тагарт кротко седят тук и си говорят за изкуство. Господи!

Избра Титълбаум и Рийд, защото знаеха да си държат езика зад зъбите. Тримата прескочиха оградата и се промъкнаха през последните дървета точно когато луната залезе. Трябваше им почти цял час, за да слязат до тесния черен път пред фермата. Светлият кръг от прожекторите не стигаше дотам и мястото предлагаше достатъчно сенки и укрития в канавката, за да не ги забележат часовите.

Сержантът извади бинокъла и бавно го завъртя отляво надясно. Всичко си остана същото, само дето изглеждаше малко по-близо. Видя широкия отвор в каменната стена и няколкото парчета дърво, останали от някогашната порта. Отляво едва се различаваше премръзнал часови, наметнат с брезентов плащ, макар че дъждът бе спрял преди няколко часа. Сержантът зърна как огънчето на цигара описва къса дъга между ръката и лицето му. Лесно би го гръмнал като отплата за Хейс, но на кого му пука за Хейс, а ако снайперът от абатството още дебнеше, щеше да забележи пламъка на изстрела и да го очисти на място. Не, бяха дошли само да гледат, нищо повече.