Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Уортън се изправи, насочвайки почти цялото си внимание към Фин. Тя забеляза, че носи яркочервена вратовръзка с малки хералдически гербове. Костюмът му беше тъмен, на ситно райе, а бомбетата на обувките му лъщяха досущ като темето. Той протегна ръка през бюрото и се усмихна. Усмивката изглеждаше сърдечна и напълно искрена. Фин се ръкува първа. Ръкостискането на сухата му десница бе енергично и не прекалено дълго, както правят някои хора. Сетне Уортън отново седна.

— Доктор Валънтайн, мис Райън, с какво мога да ви услужа?

— Дошли сме заради кумията.

— Ножът — кимна Уортън. — Откраднаха го преди няколко седмици.

— Да — потвърди Валънтайн.

— Мога ли да знам защо ви интересува? — попита Уортън. Оставаше си все тъй любезен, но в гласа му звучеше едва доловимо раздразнение.

— По принцип се интересувам от антики, но в момента интересът ми е насочен изцяло към начина, по който е използван въпросният нож.

— Тоест убийството.

— Да.

— Значи работите с полицията?

— Понякога оказвам на полицаите консултантски услуги.

Умело увъртане, помисли си Фин. Не точно самата истина, но не и лъжа. Беше изречено без следа от колебание — готов отговор на очакван въпрос. Както би казала майка й, Майкъл Валънтайн несъмнено бе предвидлив човек.

— Печално произшествие — каза Уортън. — Разбира се, няма никаква връзка с училището, просто убиецът е използвал това оръжие, но все пак се отразява зле на репутацията ни. Можем само да се радваме, че стана по време на лятната ваканция.

Да, подобни случки определено не привличат богаташите и знаменитостите, помисли си Фин.

— Алегзандър Кроули беше ли възпитаник на Францисканската академия?

— Не.

— Сигурен ли сте?

Любезното, унесено изражение на Уортън изведнъж стана строго.

— Категорично. Най-напред проверих списъците по молба на нюйоркската полиция. Като се има предвид възрастта на мистър Кроули, трябва да е учил тук горе-долу по мое време, тоест от 1955 до 1967 година. Ако е бил ученик, независимо дали на пансион или приходящ, щях да го познавам.

— Разбирам.

— Беше извършена кражба. Ножът е привлякъл погледа на крадеца. За жалост по-късно мистър Кроули е станал негова жертва.

— Струва ми се малко изсмукано от пръстите, не смятате ли?

— Просто странно стечение на обстоятелствата с трагичен завършек, но ви уверявам, че няма нищо повече.

— Защо изобщо ножът е бил в училището? — попита Фин.

— Тук имаме малък музей. Както са казвали някога, кабинет с редки предмети. Ножът беше подарък от един бивш възпитаник.

Валънтайн се озърна към Фин. Тя веднага схвана намека.

— Може ли да го видим? — попита любезно тя и се усмихна лъчезарно на Уортън. — Музеят, искам да кажа.

— Не виждам смисъл — отвърна директорът. — В края на краищата ножът вече не е там.

— Моля ви — настоя Фин.

Тя се изправи, при което месинговото копче на джинсите й се озова точно пред лицето на Уортън. Директорът трепна едва доловимо.

— Добре — неохотно отговори той. Стана, неволно плъзна пръсти нагоре по сакото си и закопча средното копче. Приглади вратовръзката си. — Можем да минем през училището, но ще е по-лесно да заобиколим отпред.

Директорът ги изведе в коридора, уведоми очилатата мис Мимбъл къде отиват и продължи напред през вестибюла към изхода. Без да си прави труда да разговаря с гостите, той закрачи бързо по тясната чакълеста пътека, лъкатушеща из добре поддържаната морава, сякаш ги предизвикваше да поддържат същото темпо.

Стигнаха до ниско каменно стълбище в другия край на предния двор. Изкачиха се по стъпалата и през малка остъклена врата влязоха в неголямо антре с редици бронзови закачалки по стените отляво и отдясно. Намираха се точно на ъгъла между две крила на голямата сграда и оттук тръгваха в противоположни посоки два тесни коридора. Без да каже нито дума, Уортън зави надясно. Отляво една отворена врата водеше към учебна лаборатория. На съседната врата висеше изящна дървена табелка с надпис: „Фотографски кабинет“. Уортън се обърна и спря пред следващата врата отляво. Бръкна в джоба на панталона си, извади голяма връзка ключове и пъхна един от тях в ключалката.

— Нима заключвате вратата на музея? — попита Валънтайн.

— Вече да — отговори мрачно Уортън.

Той завъртя ключа и вратата се отвори. Щракна електрическия ключ на стената и няколкото луминесцентни лампи по тавана оживяха с пращене.

Музеят беше малък, не по-голям от обикновен хол. По стените висяха картини и карти, под тях имаше няколко стъклени витрини. Помещението изглеждаше някак старомодно, като историческите снимки, които Фин бе разглеждала в Смитсъновия музей. Витрините съдържаха какво ли не — от колекция птичи яйца върху мънички гнезда от пожълтял памук до стар стереоскоп, олимпийски златен медал по бягане от 1924 година и нечий почетен медал от Конгреса за подвизи през Втората световна война.