Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Genus humanum quod constat stirpibus tantopere inter se diferentibus non est origine unum descendus a protoparentibus numero iisdem.

Чиста истина — всички хора бяха различни, с различен произход, едни низвергнати, други благословени, трети прокълнати по рождение. Някои се раждаха като демони, други като светци. Тъй като думите бяха божествени и неизменни, с тях не можеше да се спори, затова от самата им същност произтичаше, че подир тия думи ще последва божествено деяние. Всичко ставаше толкова просто, щом човек проумееше скрития порядък.

Той прелисти страницата и фермата се появи пред него както някога. Снимките вече избледняваха, лицата сивееха, но си оставаха пълни с живот в паметта му. Познаваше всекиго като собствен брат. Патерсън с очила като на онзи бийтълс, дето го застреляха, Дорм по прякор Съсела, Уотенка, Босник, Титълбаум и Рийд. Пикси Мортимър, Хейс, Терхун, Дики Биерасто. Виждаше ги всичките как тичат и се подхлъзват из гората, настръхнали от студа на късната есен — десет момчета от общо четирийсет и четирима, подчинени на някакви шантави поклонници на изкуството. Но накрая и те поумняха, нали? Нямаше как да не поумнеят, защото най-напред бяха шпиони, а едва след това поклонници на изкуството и след като шибаната война ги поочука, взеха да проумяват за какво се води тя и какво можеш да изкопчиш от нея, стига да оцелееш. Войната не беше за герои, а за негодници и биячи.

Ето я, точно пред него, фермата Алтенбург, а отвъд нея малкото порутено бенедиктинско абатство Алтхоф, отдавна изоставено поради липса на монаси и монахини в тая част на света, забравила за съществуването на Бога. Ръмеше студен ситен дъжд, проникващ сякаш направо в кръвта, и той присви врат още по-надолу в яката на униформената куртка, но това не му помогна особено. Беше мокър до кости, носът му течеше, а запалеше ли цигара, огънчето гаснеше с цвърчене след броени секунди.

Най-сетне бяха слезли от планините по стръмните пътеки между дърветата, доколкото успяваха да ги намерят. Нямаше начин да останат заедно и накрая взводът се разпадна като стар напукан камък. Сега в групата бяха десет редови войници, всички въоръжени с карабини „Гаранд“ и пистолети; мършавият Пикси от Джърси Сити мъкнеше през рамо лека картечница и приличаше на Христос, а плешивият Дик Хейс носеше минохвъргачката и непрестанно разправяше колко много, ама страшно много му се искало да го начука на оная хубавелка Гриър Гарсън още откакто я гледал в „Мисис Минивър“. Когато Пикси му каза, че се омъжила за онзи, дето играе сина й във филма, той едва не се побърка от яд и обеща, че преди края на войната ще си намери предлог да му отреже скапаните топки. Десет нормални момчета и трима агенти от ОРКХТ — Отряд за разследване на кражби на художествени творби, за който всички знаеха, че е към Военното контраразузнаване, и им се искаше само едно: да спипат нацистите, както бъркат в делвата с мед. Казваха се Макфий, Тагарт и Корнуол. Макфий се смяташе за голяма работа с бостънския си акцент и онзи шантав пръстен, Тагарт си говореше сам, а Корнуол не разговаряше с никого, само непрекъснато драскаше в бележника. Смахната тройка.

Дик Хейс, плешивият с минохвъргачката, падна пръв. Улучиха го с една от онези едрокалибрени руски снайперски карабини, по които германците страшно си падаха; изстрелът прозвуча глухо, като плесница, и почти не отекна сред равнината. Хейс вървеше точно пред него, малко отдясно, и сержантът видя как цялата му дясна ръка отхвръкна от рамото, оставяйки само кръв, кости и някакви бели усукани нишки, навярно сухожилия. После пак се раздаде същият звук, сякаш някой тръшна капака на детски чин и Хейс рухна възнак, а през разкъсания му гръден кош се виждаха дробовете и сърцето, потънали в кръв и някаква червена лепкава каша. Толкова му трябваше — един изстрел и край на надеждите за Гриър Гарсън.

Всички се проснаха долу и пролазиха до канала, който пресичаше косо ливадата и приличаше на окоп от някоя глупава стара война, водена преди векове. Така или иначе всички, освен Хейс се добраха дотам и залегнаха. Двама от екипа на ОРКХТ бяха лейтенанти, а Корнуол дори капитан, но бъкел не разбираха от водене на война, тъй че оставиха всичко на него, защото беше сержант и бе успял да отърве куршума през всички тия години, а те според него едва ли бяха пристигнали тук преди Коледа.

Сержантът надигна глава да се ориентира, а швабата със снайперската пушка гръмна отново и куршумът издълба бразда на десетина сантиметра вляво от главата му. Той обаче беше успял да разгледа терена.