Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Бръкна във вътрешния джоб на сакото и извади два портфейла — единият голям, европейски, а другият плосък, в американски стил. Паспортът в дебелия портфейл го представяше като Питър Руфино, италиански агент от Тактическия отдел за произведения на изкуството (ТОПИ), който пък беше подразделение на Интернационалното обединено разузнаване, съкратено Интобраз — световен концерн, представляващ интересите на всевъзможни фирми и организации, от Лойдс до Бритиш музеум, включително и на няколко кралски семейства, десетки големи корпорации и дори три-четири правителства. В другия портфейл откри документите на някой си Лорънс Гейнър Маклийн от Службата за национална сигурност. И двата комплекта документи бяха автентични и биха издържали най-щателна проверка. Както отлично знаеше отец Джентиле, въпреки непрестанните опровержения на този факт, ватиканският държавен секретар имаше най-старата разузнавателна служба в света, съществувала под една или друга форма още от идването на свети Петър в Рим, когато тайните християнски общности рисували с тебешир знака на рибата по стените на катакомбите. Документите не представляваха проблем, както и съответните „легенди“. Джентиле реши да избере самоличността на добрия стар Лари Маклийн от Службата за национална сигурност. След няколко минути репетиции пред огледалото в банята той напълно се освободи от италианския акцент и го замени с нещо, напомнящо смътно за Средния запад, после напусна стаята.

Слезе във фоайето, поръча си такси за града и след половин час беше в Манхатън, където се настани в хотел „Грамърси парк“ и каза на дежурния администратор, че ония от авиолиниите пак са му загубили багажа. Регистрира се под името Лорънс Г. Маклийн и плати с кредитна карта „Виза“ на „Банк ъф Америка“, която разполагаше с практически неограничен кредит. Още десет минути тренира пред огледалото в банята да говори с провлачен канзаски акцент, сетне напусна хотела и се хвана на работа.

Магазинът носеше простичкото име „Мароко“ и заемаше съвсем тясно пространство на Лафайет стрийт. Малкото звънче над вратата извести за влизането на Фин и Валънтайн. Щом прекрачиха прага, двамата сякаш се озоваха на другия край на света. Въздухът изведнъж се изпълни с аромат на карамфил, кимион и канела, по стените висяха килими с всевъзможни цветове и размери, масичките бяха отрупани с какво ли не — от кошници до старинни мускети. Над всичко това от дъното на магазина бдеше един шишкав мъж с цигара в уста, фес и чисто бяла ленена дреха, сякаш току-що излязъл от филма „Казабланка“. Фин не би се учудила, ако след миг зад гърба му изникнеха Хъмфри Богарт и Ингрид Бергман. Валънтайн го поздрави с лек ислямски поклон и човекът отговори по същия начин. После погледна любопитно Фин и Валънтайн я представи.

— Фин Райън, това е моят приятел Хасан Ласри.

Фин се разтършува из паметта си и изрови подходящия поздрав:

— Салаам.

Ласри се усмихна.

— Всъщност по подхожда шалом, тъй като съм Juif Marocain, тоест марокански евреин, казано на втория официален език на моя народ, но все пак благодаря за усилието. — Той пак се усмихна. — Аз съм като добре обучено куче, отговарям на всяко повикване, особено ако идва от тъй красива чекрун като вас.

— Чекрун?

— Червенокоса. Според поверието червенокосите имат голям късмет и понеже от собственото си име досега виждам само беди…

Той сви рамене.

— Ласри на арабски означава левак — обясни Валънтайн.

— Уви, ужасно лош късмет за африканец като мен, но дано вие ми донесете нещо по-хубаво.

Ласри кимна към два стола, украсени с изящна дърворезба, и гостите седнаха. Стопанинът щракна с пръсти невероятно звучно и от дъното на магазина веднага изникна младеж с дълга бяла роба и бяла бродирана шапчица. Той погледна Фин с разширени от възхищение очи, после се завъртя към Ласри, който заговори на арабски като картечница. Младежът кимна, погледна Фин още веднъж и изчезна.

— Това беше моят племенник Маджуб. Очевидно се е влюбил във вас до безумие.

Фин усети, че се изчервява.

— Не се смущавайте. Вие наистина сте много красива и ни предлагате вълшебен образ на чекрун с лунички като звезди и кожа като мляко, но се боя, че Маджуб е готов да се влюби и в женско шимпанзе, ако случайно срещне подобно животно. От възрастта е, но иначе е безобиден, повярвайте ми.

След няколко минути младежът се върна с поднос, върху който имаше три малки чашки, марокански кафеник и чиния с правоъгълничета от нещо кафяво, лепкаво и много мазно. Маджуб хвърли един последен поглед към Фин, въздъхна и изчезна окончателно. Хасан наля кафето, сипвайки във всяка чашка огромно количество захар, после подаде на гостите чинията с кафявите сладки.