Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

С помощта на мишката Валънтайн бавно изтегли надписа от рисунката и го постави над поетичния текст. Поигра си още малко, щракайки от време на време с бутоните, после въведе поредица от команди. Екранът пак се изчисти и се раздели на две половини с по пет отделни букви във всяка от тях:

„A E I O U A E I O U“

Отново с помощта на мишката Валънтайн постави първите пет букви точно върху другите.

„A E I O U“

— Според мен съвпадат напълно — каза Фин.

— И според мен — кимна Валънтайн. — Бих казал, че твоята рисунка определено е дело на Микеланджело. — Той се вгледа в екрана. — Почеркът категорично е един и същ. — Помълча. — Каза ли ти Дилейни как е бил убит Кроули?

— Каза, че бил застрелян, но някой забил в устата му някакъв ритуален кинжал. — Фин направи гримаса. — Не го харесвах, но все пак ми звучи ужасно грубо.

— Спомняш ли си какво точно е представлявал този ритуален кинжал?

— Той го нарече кумия или нещо подобно.

— Испански. Андалуски. Понякога се среща и в Южно Мароко.

— Има ли нещо, което да не знаеш?

— Знам по малко за много неща — каза Валънтайн. — Точно затова съм опасен.

— Значи си опасен.

— Мога да бъда.

Фин се върна да седне на креслото.

— И какво ще правим сега?

— Не съм сигурен — промърмори Валънтайн и продължи да гледа екрана. — Интересно е, но…

— Но не е от доказателствата, които можем да отнесем на полицията.

— Да, първо, защото всичко е електроника. Не разполагаме с истинската рисунка. Онзи Дилейни спомена ли да са я намерили в кабинета на Кроули?

— Не. Все ме питаше кога съм я видяла за последно, а аз повтарях, че Кроули я държеше в ръка. — Фин се навъси. — Сигурно си мисли, че съм я откраднала.

— Там трябва да има охранителни камери.

— Има. Не знам дали са ме заснели. Ако да, това ще докаже, че не съм я откраднала.

— Но ще докаже, че си я фотографирала — вметна Валънтайн. — Което може би е основателна причина да те нападнат в апартамента ти.

— Помислих за това, но пак не виждам смисъла. Сякаш самото съществуване на рисунката, била тя фалшива или не, е доказателство за нещо… нещо, за което някои хора са готови да убиват.

— Точно както ти казах преди малко за кръга — усмихна се Валънтайн. — Рано или късно стигаш до точицата истина в средата на водовъртежа. Мисля, че току-що направи точно това.

— Каква истина?

— Има хора, готови да убиват заради съществуването на рисунката.

— Що за истина е това?

— Много опасна.

Мъжът с якичка на свещеник слезе от самолета на „Делта“ от Рим в три и петнайсет, пусна малкия си пластмасов куфар през машините за проверка, после показа ватиканския си паспорт на смръщения униформен служител. Според паспорта името му беше отец Рикардо Джентиле, а професията — свещеник, което изглеждаше очевидно. Всъщност нито едно от тия сведения не отговаряше на истината, а самият паспорт, макар и автентичен, не съществуваше според нито един документ на Ватиканската паспортна служба в Рим. Служителят погледна набързо паспорта, върна го на притежателя му, кимна многозначително, сякаш искаше да каже: „Аз съм предната защитна линия в борбата срещу тероризма“, и пропусна новодошлия в Съединените щати.

Заедно с цяла тълпа пътници отец Джентиле излезе в слънчевия следобед, хвана такси и заръча на шофьора нигериец да го откара до хотел „Еърпорт Холидей Ин“. Предпочете да не говори с шофьора на родния му език анаанг, макар че го владееше доста добре. За нищо на света не би искал да направи впечатление на когото и да било около аерогарата. Както винаги, яката на свещеник сама по себе си му създаваше предостатъчно неприятности.

Пътуването отне само няколко минути и в четири без петнайсет отец Джентиле се регистрира в грозноватата хотелска сграда на кръстовището на магистралата Ван Вик и Околовръстния булевард. Стаята беше тясна, скромно обзаведена и малка. Преобладаваха цветовете от винено-пурпурната гама. Прозорецът гледаше към някаква японска градина. Отец Джентиле не даваше пет пари за това. Спусна щорите и включи стенните лампи. Централно осветление нямаше — при пътуването си напоследък бе забелязал тази странна особеност в повечето хотели. Отиде до гардероба, намери вътре твърдия куфар, оставен предварително за него, и го отключи с ключа, който бе получил вчера в Рим от куриер на Федерал Експрес. Извади съдържанието: два костюма, няколко ризи „Ароу“ в различни цветове, все още с оригиналните опаковки, два панталона „Том Тейлър“, чифт обувки „Сон“ с дебели подметки, които го правеха с пет сантиметра по-висок, и десетмилиметров полуавтоматичен пистолет „Глок 21“ с петнайсет заряда в пълнителя и специален пружинен кобур за под мишницата. Свали свещеническите дрехи, преоблече се, надяна кобура, после грижливо прибра всичко останало в куфара и пак го заключи.