Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Зависи от гледната точка — каза Валънтайн. — Знам много неща, които не знаех преди. Знам как изглеждаш, къде живееш, знам между другото, че работиш като модел, преподаваш английски на чужденци, наскоро си била изгонена от един много престижен музей и си свързана с две жестоки убийства. Всеки един от тия факти може да се окаже извънредно важен.

— Защо всички се впечатляват толкова от работата ми като модел?

— Защото неволно си те представят без дрехи. За някои хора това сигурно е много смущаващо, за други — истинско удоволствие. Признай, не е същото като да кажеш, че си сервитьорка. — Валънтайн въздъхна. — Виж какво, Фин, моята работа е да задълбавам в подробностите, дори и най-дребните. Когато оценявам за някого рядка книга, формата на една буква може да бъде решаваща за преценката дали произведението е автентично, или фалшиво. Ако съветвам някого въз основа на изключително важно сведение, това сведение трябва да бъде напълно вярно. Вгледаш ли се внимателно, почваш да различаваш подробностите. Вгледаш ли се в подробностите, откриваш дефектите, а понякога срещаш абсолютното съвършенство. И едното, и другото може да е еднакво важно.

— Имаш предвид Микеланджело?

— Да, като пример. И проблемът може да е точно в това — рисунката може изобщо да не е дело на Микеланджело. Неведнъж са убивали хора заради фалшификати.

— Истинска беше. Сигурна съм.

Валънтайн се усмихна.

— Не се засягай, малката, но едва ли можеш да бъдеш наречена експерт.

— А ти?

— Преди малко каза, че разполагаш с дигитална снимка на графиката.

Фин кимна. Порови из раницата, подпряна до креслото, откри фотоапарата и го подаде на Валънтайн. Той отвори капачето отдолу, измъкна малкия куплунг и го включи в черния плосък компютърен монитор IBM на бюрото. Докато Валънтайн тракаше по клавиатурата, Фин се изправи и мина да застане зад него. Озърна се, но не видя самия компютър. Валънтайн сякаш усети мисълта й.

— Използвам сървър, монтиран долу в мазето — каза той, без да откъсва очи от екрана. — Там е по-хладно.

— Какъв е? — Фин се разсмя. — Сигурно някакъв суперкомпютър.

— Не съвсем — отговори Валънтайн. — Но почти позна. Често работя за едни хора от Калифорния, а те ми плащат с компютърни технологии. — Той се облегна назад. — Готово.

На екрана се появи графиката на Микеланджело в пълен размер. Подробностите бяха предадени безупречно.

— Е? — попита Фин.

— Трябва да призная, че изглежда много добре. Поне от пръв поглед ми се струва автентична.

Той натисна още няколко клавиша и рисунката изчезна.

— Какво правиш?

— Малък тест за сравнение. Имам архивен материал. Ако ни потрябва още, мога да взема от рафтовете.

— Какво сравняваш?

— Думите в ъгъла. Искам да видя дали почеркът е същият.

За известно време екранът остана празен, после се раздели на четири секции. Във всяка част имаше ръкописен текст. Валънтайн натисна нов клавиш и се появи пето прозорче с графиката на Микеланджело. След поредната команда рисунката изчезна, оставяйки само надписа.

— Сега ще видим — каза Валънтайн.

Дългите му гъвкави пръсти затанцуваха по клавишите и за миг Фин неволно си помисли, че навярно докосването им е много нежно. Тя побърза да прогони мисълта веднага щом изображенията на екрана изчезнаха. Сега оставаха само два прозореца. В левия имаше кратък, явно много стар ръкописен текст на италиански, а в десния — увеличено копие от надписа на рисунката.

Фин приведе глава над рамото на Валънтайн и косата й се разпиля по бузата му. Без затруднение прочете италианския текст:

Валънтайн подхвана от началото на следващия куплет:

Фин отстъпи назад и се изчерви, осъзнавайки, че докато четяха, е застанала прекалено близо до Валънтайн.

— Това е един от неговите сонети, посветени на любовницата му Клариса Сафи. Всъщност тя е била куртизанка.

— Първият, който й е посветил, ако не ме лъже паметта — потвърди Валънтайн. — Браво на теб.

— И теб си те бива — каза тя, като отстъпи още крачка назад и нервно опипа косата си. — Повечето хора дори не знаят, че е писал поезия.

— По онова време всички са писали поезия — усмихна се Валънтайн, разкривайки два реда здрави едри зъби. После пак се обърна към екрана. — Мисля, че по онова време поезията е заемала мястото на днешните телевизионни състезания. — Той пак се захвана с клавиатурата. — Сега да видим дали ще можем да ги сравним.