Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Е, точно такова беше нейното положение и засега не виждаше изход. И в случая не ставаше дума за игра. Ако отидеше да се предаде на Дилейни, трябваше най-напред да обясни защо е избягала. Представи си как я разпитват в някоя затворена стая, както правеше Лени Бриско в „Ред и закон“, а после я хвърлят в женски затвор. Не виждаше друг изход, освен да напусне града и да се върне в Кълъмбъс. Имаше ключ за къщата, банкова сметка и приятели. Можеше да се укрива там практически вечно, или поне докато майка й се върнеше от Юкатан. Там поне щеше да бъде в безопасност. Дали?

Някой я беше издебнал в апартамента и бе прерязал гърлото на Питър. Може би същият, който уби Кроули и отново се опита да я нападне тази сутрин. Не се заблуждаваше, че онзи азиатски хлапак с велосипеда е нещо повече от наемен помощник. Колкото и безумно да звучеше, някой искаше тя да умре, защото бе видяла или просто знаеше за графиката от бележника на Микеланджело, и сега нямаше да престане да я преследва. Трудно ли щеше да бъде да разберат коя е младата червенокоса жена от студиото за изобразително изкуство? Или да проверят в деканата на Нюйоркския факултет? Без никакви затруднения щяха да я проследят до Кълъмбъс, Охайо.

По реката мина влекач и остави зад себе си мощна триъгълна вълна. Е, какво прави човек, когато се дави и потъва за трети път? Крещи за помощ, това прави. Фин нямаше мегафон или сигнална свирка, но разполагаше с телефонен номер.

„Ако въпросът наистина е на живот и смърт и по някаква причина не можеш да се свържеш с мен, позвъни на този номер. — При тия думи майка й я изгледа по-дълго и по-свирепо откогато и да било, после се навъси още повече. — И като казвам на живот и смърт, говоря напълно сериозно, драга, инак се връщаш да си довършиш образованието тук и да се омъжиш за Дейвид Уайнър.“

Най-жестоката заплаха. Дейвид Уайнър, известен с прозвището Малчугана, я обичаше още от шестгодишна възраст и до ден-днешен въздишаше по нея тъй сърцераздирателно, че в по-тихите нощи сякаш го чуваше чак от Охайо. Славеше се с факта, че единствен сред всички момчета в Кълъмбъс повърна по време на Бар мицвата си, като опръска равина и едва не оскверни Тората, от която трябваше да чете. Днес Малчугана работеше като пространствен архитект, но това далеч не беше толкова екзотично, колкото звучеше. Всъщност не проектираше нищо; казваха му колко души трябва да се поберат в дадена сграда, а той пресмяташе колко тоалетни ще са необходими и колко кубика въздух стигат, за да не се задушат хората. Както можеше да се очаква, днес Малчугана беше извънредно богат, скучен като засъхващ гипс, имаше коса като телена четка и толкова големи ходила, че можеше да прекоси езерото Ери, без да си намокри глезените.

Според майка й човекът, на когото принадлежеше телефонният номер, бе работил с бащата на Фин. При онзи разговор тя го изрече някак странно, сякаш ставаше дума за съвсем друга личност, а не за кроткия професор по антропология към Мериънския филиал на Университета в Охайо. Фин се помъчи да я разпита по-подробно, но тя млъкна като риба, а изражението й подсказваше, че не би било разумно да настоява.

Майка й записа номера с неизтриваем маркер от вътрешната страна на капака на раницата на Фин — изписа го отзад напред и добави по три цифри отляво и отдясно. После я накара да го научи наизуст. Не беше обичайното майчинско наставление към дъщеря, отиваща да учи в университет, но пък и Амелия Маккензи Райън не беше от обичайните майки. Както и да е, сега бе настанало именно онова положение на живот и смърт, за което говореше тя. Фин вдигна раницата си и се върна през парка към телефонната кабина край тротоара. Малко колебливо изрови четвърт долар от джоба на джинсите си, пусна монетата в процепа и набра номера. След три сигнала за нейно разочарование отсреща щракна телефонен секретар.

— Свързахте се с Майкъл Валънтайн в „Екс Либрис“, Ню Йорк, Лиспенард стрийт 32. Приемаме само по предварителна уговорка, затова, ако обичате, оставете име, телефонен номер или други подробности. Надявам се, че ще мога да осъществя връзка с вас в най-скоро време. Дочуване.

Прозвуча писукане, после настана тишина.

— Е, майната ти и на теб! — изруга Фин и затръшна слушалката.

Само по предварителна уговорка? Надявам се? В най-скоро време? Тоя Майкъл Валънтайн можеше да е всякакъв, но не и бизнесмен. И от него трябвало да очаква помощ при затруднение? Но пък от друга страна, човекът имаше приятен глас — мек, леко загрубял баритон, който сякаш загатваше наличието на затаено чувство за хумор. Човек, за когото можеш да се надяваш, че ще прилича на Ал Пачино, само че малко по-млад и по-висок. Но подобни надежди никога не се сбъдваха.