Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Мъжът изкрещя от удара в слабините и загуби равновесие в най-неподходящия момент. Изпусна ножа. Искрейки на слънчевите лъчи, оръжието се запремята надолу, отскочи от строшеното предно стъкло на един изоставен автомобил и тупна сред туфа плевели край колелото. Змийската глава се удържа още половин секунда, сетне окончателно загуби равновесие и гредата се изплъзна изпод краката му.

Започна да пада като в забавен кадър, направи усилие да се извърти и с крясък рухна към земята. Улучи същото стъкло като ножа, но не отскочи, а мина през него. От удара визьорът на шлема се пръсна като черно яйце и Фин видя лицето му — младежко, ужасно окървавено, с азиатски черти, може би китайски или виетнамски. Повече не помръдна.

Хълцайки от страх и облекчение едновременно, Фин се взираше надолу към нападателя и се питаше как може животът й да се промени коренно за толкова кратко време. Отново метна раницата на рамо, после се обърна и тръгна към края на моста.

Лейтенант Винсънт Дилейни стоеше на тротоара с ръце в джобовете и гледаше ъгловата сграда. Улицата пред него беше задръстена от пожарни коли, линейки и полицейски автомобили. Навсякъде проблясваха мигащи лампи. Мястото беше заградено с полицейска лента, зад която стояха хора по халати и чехли. Повечето бяха тук от няколко часа и не изглеждаха особено доволни. Партньорът на Дилейни, сержант Уилям Бойд, се появи иззад ъгъла. В двете си ръце носеше по една пластмасова чашка кафе, в зъби стискаше мазна книжна торба като същински санбернар, а отзад ризата му се беше разпасала. Стигна до Дилейни, подаде му едното кафе и прехвърли торбата в свободната си ръка. Свали капачето на чашката си, отвори торбата и я протегна към Дилейни.

— Поничка?

— Естествено.

Дилейни надникна в торбата, откри поничка с шоколадова глазура и я измъкна. Отхапа, после отпи глътка кафе. Били си избра поничка с бананов крем. Дилейни отново се загледа към сградата. Целият горен етаж представляваше овъглена развалина.

— Какво разбра? — попита той.

— Пожарът почнал около четири и половина. Разправят, че на площадката на петия етаж се усещал мирис на бензин, значи несъмнено е палеж.

Били дояде поничката и бръкна в торбата за още една. Този път си избра с кленов сироп и лешници. Задъвка и шумно отпи от кафето.

— Имало ли е някой горе?

— Един старец в 5-В. Става рано, затова пръв надушил. Звъннал на пожарната и се изнесъл. Не знае нищо за 5-А. Казва, че цялата задна част на сградата била в пламъци.

Били преглътна последния залък с последната глътка кафе.

— Пожарникарите стигнаха ли дотам?

— Аха.

— Откриха ли нещо?

— Не.

Били измъкна нова поничка — този път с канела. Пъхна чашата от кафето в изпразнената торба и я смачка на лепкава топка.

— Майсторството ти на разказвач е поразително, Били. Почти колкото апетита.

— Добре де, какво да правя, като нищо не са открили? Да те лъжа ли?

— Разпита ли хората?

— Старецът от 5-В разправя, че малко след два чул някого да слиза по стълбището.

— Видял ли го е?

— Не.

— Нещо друго?

— Телефонният автомат на ъгъла.

— Хайде, казвай де.

— За всеки случай проверих в централата. Някой се е обадил от автомата към два и десет.

— Интересно.

— Да, ама още по-интересно ще ти стане, като чуеш докъде се е обаждал.

— Недей да се правиш на срамежлив, Били, не ти отива.

— До „Кулидж“.

— Онзи мърляв хотел под моста?

— Същият. Пратих един униформен да отскочи дотам и да си поговори с нощния администратор за обаждането. Открил го с прерязано гърло. Около десет минути по-късно някакъв дърт алкохолик дотърчал и рекъл, че черен дявол нахълтал през прозореца на дома му и омазал всичко с кръв.

— Това пък какво означава, по дяволите?

— Някакъв виетнамец с черен велосипеден екип бил метнат от моста или нещо подобно и пробил стъклото на изоставената кола, където спял дядката. Гадна работа. Странното е, че в някакви плевели до колата открили автоматичен нож. — Били вдигна очи към сградата. — Мислиш ли, че може да има връзка?

— Да, Били. Мисля, че не е изключено да има. Може би трябва да отскочим дотам и да поогледаме.

Двамата се отправиха към колата на Дилейни. Били седна зад волана и подкара покрай високите жилищни блокове към ъгъла на Шеста улица. Дилейни се озърна към телефонната кабина, а Били включи сирената, за да разчисти кръстовището с Първо авеню. Продължиха по Шеста улица и големият червендалест нос на Били неволно потрепна, докато минаваха покрай няколкото ресторантчета на квартала, наречен Малката Индия. Той не страдаше от кулинарни предразсъдъци — с еднакъв ентусиазъм беше готов да захапе поничка или пиле по индийски.