Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

Излезе на Дойър стрийт, направи остър завой наляво и с крайчеца на окото си отново зърна зловещия шлем на преследвача. Беше скъсил дистанцията на по-малко от трийсет метра и вече изобщо не криеше, че я гони. Право пред нея беше кръстовището на Дойър стрийт и Бауъри, светофарът тъкмо превключваше от жълто на червено. С разтуптяно сърце и изгарящи дробове, тя напрегна сетни сили и натисна педалите. Стигна кръстовището точно когато светна червено, здраво стисна клепачи, изрече наум кратка молитва и продължи да се носи напред. Все още със затворени очи чу скърцане на спирачки и вой на клаксони, последвани от звук, който я накара да си отдъхне — трясък от удар на метал върху метал. Нямаше нито време, нито желание да се озърне, за да види що за пакост е причинила. Прекоси площад „Кумлау“, изскочи на Дивижън стрийт, после сви по Маркет стрийт и продължи в сянката на моста към Ийст Ривър. Накрая свърна под грамадното бетонно съоръжение и се озова пред мърлявия вход на хотел „Кулидж“. Задъхана и изтощена, тя скочи от велосипеда, вкара го през скърцащата дървена двойна врата и най-сетне спря.

Юджин — костелив, мургав, облечен в зле скроен лъскав черен костюм и бяла риза без яка — изскочи от кабинката до стълбището, която напомняше клетка за птици.

— Неприятности, Фийн?

— Моля те, прибери ми велосипеда. Ако ме потърси един тип с еластични шорти и динозавърски шлем, не си ме виждал.

— Динозавърски шлем ли?

— Каска. За колоездене. — Все още задъхана, тя измъкна раницата си от багажника. — Дай ми ключ и ще те обичам навеки, Евгений.

Младежът изтича обратно до клетката, грабна ключ от полупразното табло на стената и бързо се върна при нея, размахвайки ключа като влъхва, поднасящ безценен дар. Несъмнено зяпаше гърдите й през напоената с пот блуза.

— Четвърти етаж в дъното, много уединено.

— Благодаря, Юджин.

Тя се приведе над рамката, целуна го по бузата, после бутна велосипеда в ръцете му и изтича нагоре по стълбището. Младежът я проследи с поглед. По устните му играеше блажена усмивка. След малко той въздъхна, затъркаля велосипеда през малкото фоайе и го вкара в канцеларията зад кабинката на администратора.

— Фийн — прошепна тихичко той, унесен в някаква сладостна хлапашка фантазия. — Фийн.

Стая 409 в хотел „Кулидж“ беше тясна почти колкото затворническа килия, а и не можеше да се похвали с кой знае какво обзавеждане. Имаше размери приблизително четири на четири метра и малко зацапано прозорче с изглед към плетеницата от стоманени подпори под моста, през които едва се различаваха водите на Ийст Ривър. Мебелировката се изчерпваше с излинял синкав килим върху голия дървен под, кафяво метално легло и бежов скрин с три чекмеджета и килнато огледало.

В съседната стая леглото скърцаше пронизително и нечия глава ритмично се блъскаше в стената, а мъжки глас монотонно повтаряше: „Ох, мамо, ох, мамо, ох, мамо“. Малката баня беше облицована с оранжеви плочки. В тоалетната чиния плуваха използван презерватив и подгизнал фас, а в миниатюрната вана стояха неподвижно две хлебарки. Старата мивка имаше два отделни крана. И двата капеха.

Фин хвърли раницата си върху тясното легло, върна се до вратата и грижливо заключи, после мина в банята и се наплиска със застояла вода от крановете. Хвърли кратък поглед към отражението си в нащърбеното и пукнато огледало върху капака на шкафчето, после отново извърна глава.

Да прережат гърлото на приятеля ти и после да те преследват посред нощ през половината град едва ли е най-доброто средство за разкрасяване. Би било твърде меко да се каже, че изглеждаше напрегната и изтощена. В торбичките под очите й сигурно можеше да се прибере цял сандвич, а тъмните кръгове бяха досущ като онези върху муцуната на енот. Тя предпочете да избърше лицето си с ръкав, вместо да ползва сивите хотелски кърпи, закачени на пластмасовите пръти до мивката, после се върна в стаята, изгаси всичките мъждукащи крушки на полилея и се просна на старото желязно легло. Неоново сияние нахлуваше от нейде в прозореца, който беше частично отворен и закрит с мрежа против комари. В съседната стая „Ох, мамо“ се смени с „О, боже“, но поне на човека не можеше да му се отрече издръжливост. Навън над главата й камионите громоляха по стария стоманен мост, а гумите на леките автомобили бръмчаха като насекоми по грапавата пътна настилка. След „О, боже“ дойде „Ще свърша!“. После човекът наистина свърши с поредица глухи стонове и най-сетне млъкна. Фин намести малката възглавница зад главата си и погледна часовника. Беше три след полунощ.