Пол Кристофър - Бележникът на Микеланджело

— Според теб какво би станало, ако се беше прибрала половин час по-късно? Това е истинският въпрос, нали? Или какво би станало, ако беше отишла у Питър?

— Защо ми задавате купища тъпи хипотетични въпроси? Питър е мъртъв и вие не знаете защо. Аз също не знам, само че е ваша работа да разберете. — Тя поклати глава. — Упорито питате за рисунката. Какво толкова ви интересува, по дяволите? Добре, сбърках! Не беше Микеланджело, доволен ли сте?

— В гърлото на Кроули беше забит кинжал. Предполагаме, че е марокански. Наричат го кумия. Знаеш ли какво представлява?

— Не.

— Може и Питър да е убит със същия нож. Сигурна ли си, че не си виждала нещо подобно в музея?

— Да!

— Виждаш ми се малко уморена, Фин.

— Познайте по чия вина.

Дилейни погледна стария си часовник марка „Хамилтън“. Минаваше един след полунощ.

— Имаш ли при кого да отидеш?

— Да, тук.

— Не можеш да останеш сама тук, дете.

— О, за бога! Не съм ви дете. Мога да се грижа за себе си, разбрахте ли?

Едва намираше сили да не се разплаче. В момента искаше само да се сгуши на леглото и да заспи.

Дилейни стана.

— Добре тогава — каза той. — Време е да си тръгвам.

— Да, крайно време.

Дилейни направи две крачки към вратата, заобикаляйки кървавото петно. Обърна се.

— Сигурна си, че е било рисунка на Микеланджело, нали?

— Да — глухо отвърна тя. — Беше Микеланджело. Пет пари не давам за приказките на Кроули.

— Може би точно приказките са го убили — каза Дилейни. — А това, че ти знаеше за рисунката, може да е убило твоя приятел Питър. По грешка.

— Просто се мъчите да ме уплашите.

— От къде на къде ще го правя, дете?

Той се обърна към вратата и излезе. След малко Фин чу как асансьорът пристигна с глухо трополене, после пое обратно надолу. Тя остана сама. Загледа се в тъмното петно, сетне извърна глава. Да, от къде на къде му беше хрумнало да я плаши и защо толкова се интересуваше от една рисунка, която изобщо не беше на Микеланджело?

Фин уморено се изправи на крака, превъртя два пъти ключа в ключалката и закачи веригата, след това заобиколи по ръба на изцапания килим и мина в спалнята, като остави лампата в хола да свети; тази нощ нямаше начин да заспи на тъмно.

Смъкна дрехите си, изрови една дълга тениска, на която имаше изрисувана крава с венче от маргаритки и надпис „Охайо — домът на Елси“, навлече я и се пъхна в леглото. Изгаси нощната лампа и се отпусна. През отворената врата сноп светлина от хола падаше върху ръба на леглото. Чуваше как градът шуми около нея като огромна, нестихваща енергийна буря. Сградата пукаше, асансьорът издаваше странни кънтящи звуци, откъм бедняшките жилищни блокове долитаха крясъци, някъде долу някой шумно отвори прозорец. Може би наистина бе постъпила глупаво, че остана тук тази нощ.

Спомни си как почина баща й. Беше на четиринайсет години и когато майка й съобщи, че татко й е получил смъртоносен сърдечен удар в някаква забравена от бога страна в Централна Америка, където провеждаше разкопки, тя се сгуши в леглото също както сега, заби поглед в тавана, вслуша се в звуците на нощния град и се зачуди как е възможно всичко да продължава без ни най-малък признак, че той е изчезнал напълно от потока на събитията, прогонен е от вселената и това не променя съвършено нищо. Питър беше мъртъв; вече никога нямаше да чуе гласа му, да усети устните му върху своите, никога нямаше да получи шанса да реши дали иска да спи с него или не.

Стисна клепачи, напрегна слух и отчаяно се помъчи да долови някаква оцеляла следа от присъствието му в апартамента. Усети как сълзите пак се завръщат; това не бе помогнало, когато умря баща й, нямаше да помогне и сега. Той щеше да се завръща отново и отново като призрачно видение.

Знаеше, че също като баща си ще вижда Питър седмици наред — да изчезва зад ъгъла, да се мярка като мимолетна сянка в тълпата на оживена улица, като лице зад стъклото на прелитащо такси, като шепот на безплътен глас, а сетне бавно да се изгуби във времето като шумоленето на понесени от вихъра мъртви листа и накрая да изчезне завинаги. От всичко оставаха само спомени и стари кости — макар че дори и костите на баща й бяха изчезнали в някоя незнайна гробница сред джунглите, погребани в студените каменни дълбини на някой мрачен бездънен кладенец.

Фин дълго лежа и накрая седна в леглото. Знаеше, че майка й е на полуостров Юкатан да изследва кралските гробници край Копан, но колкото и да беше смахната, все пак от време на време проверяваше дали има известия, а в момента Фин изпитваше дълбока потребност да поговори с някого, та макар и чрез гласовата поща.